Читать «Опцията на Тюринг» онлайн - страница 222

— Не съм престъпник.

— Нима вече не сте? Нима току-що не признахте фалшификацията?

— Не съм. Паспортът е само едно средство за идентифициране. Аз просто осъвремених паспорта си — нещо, което и паспортната служба би направила, ако имах време да подам молба за нов.

— Доста йезуитски довод за един престъпник.

Брайън се ядоса, макар и да съзнаваше, че офицерът го дразни нарочно. Спаси го кихането; докато извади кърпичката, за да си избърше носа, той успя да овладее гнева си. Атаката бе най-добрата защита, поне се надяваше да е така.

— Нима ми предявявате някакво криминално обвинение, лейтенант Фенъли?

— Аз ще съставя своето донесение. Но първо искам да узная някои подробности. — Той отвори голям тефтер и извади писалка. — Място и дата на раждане?

— Това ли било? Живеех в Щатите, но съм роден в Тара, графство Уиклоу. Майка ми е починала, докато съм бил малък. Не е била омъжена. Бях осиновен от баща си, Патрик Делейни, който ме взе да живея при него в Щатите, където работеше тогава. Всичко е в регистрите. Можете да научите от тях имена, дати, места. Всичко ще съвпадне.

Лейтенантът искаше само фактите — при това всичките — и бавно и внимателно ги записа в тефтера си. Брайън не скри нищо, просто спря до момента, в който постъпи на работа в „Мегалоуб“: преди обира и убийствата.

— Бихте ли отворили сега багажа си?

Брайън очакваше и този момент, предварително бе обмислил действията си. Знаеше, че Свен бе чул всичко и се надяваше, че МИ е разбрал добре случилото се.

— В малката чанта тук има лични вещи. В големия сандък има мостра.

— Мостра на какво?

— На робот. Това е машина, която съм изобретил и възнамерявам да покажа на някои частни инвеститори.

— Имената им?

— Не мога да ги разкрия. Търговска тайна.

Фенъли си записа още нещо, докато Брайън отключи сандъка и вдигна капака.

— Това е базисен модел на индустриален робот. Може да отговаря на прости въпроси и да приема устни съобщения. Управлява се по такъв начин.

Дори и полицаят на вратата се заинтригува и извърна глава да погледне. Детективът се вгледа в несвързаните една с друга части с объркано изражение на лицето.

— Да го включа ли? — попита Брайън. — Може да говори, но не много добре. — На Свен това щеше много да му допадне. Той посегна и натисна една от ключалките. — Чуваш ли ме?

— Да… мога… да… те… чуя.

Страхотно актьорско изпълнение: тонът му бе дращещ и монотонен като на някоя евтина играчка. Но поне привлече вниманието на хората на закона.

— Какво си ти?

— Аз съм… промишлен робот… Следвам… указанията.

— Ако това е достатъчно, лейтенант, ще го изключа.

— Само един момент, моля. Какво е това? — Той посочи към кухата пластмасова глава.

— За да направя демонстрациите по-интересни, понякога я слагам на робота. Привлича вниманието. Ако нямате нищо против, ще го изключа, ще му се изтощи батерията, нали разбирате? — Той натисна ключалката и затвори капака.

— Колко струва тази машина? — попита Фенъли.

Колко струва ли? Само разработката на молекулярната памет струваше милиони.

— Бих рекъл… около две хиляди долара — рече най-невинно Брайън.