Читать «Опцията на Тюринг» онлайн - страница 218

— Всъщност, не. Това е едно от нещата, които човек приема за даденост.

— За мен бе такава новост, че аз се поразрових в нея. Сега навсякъде съществуват оптични и микровълнови връзки, както и клетъчни мрежи — по целия свят. Когато искаш да се обадиш, само набираш номера и най-близката станция приема сигнала и го препредава. Онова, което не съзнаваш, е, че телефонът ти е винаги включен, винаги е на стендбай. И той автоматично предава в паметта на системата информация за местоположението ти, когато преминаваш от клетка в клетка на мрежата. И така, когато някой набере номера ти, националната или международната телефонна система винаги знае къде да те открие и да препредаде постъпващото обаждане.

Очите й се отвориха широко.

— Искаш да кажеш, че знаят къде се намирам сега? И че всеки, който има съоветната власт, може да получи тази информация?

— Абсолютно. Някой, като генерал Шорхт например.

Тя ахна.

— Тогава трябва да се отърва от телефона! Да го изхвърля от влака…

— Не. Ако даден телефон излезе от строя, в ремонтната станция постъпва сигнал. А ти не би искала да привлечеш излишно внимание към себе си. До голяма степен можем да бъдем сигурни, че още никой не те търси. Но когато открият, че ме няма, естествено ще потърсят всички, които са работили с мен. Да се върнем в купето, имам една идея.

Под прозореца имаше един облицовъчен панел, който изглеждаше най-подходящ. Брайън го посочи.

— Свен, мислиш ли, че ще можеш да отвиеш винтовете?

Свен извъртя очи към панела.

— Лесна задача.

МИ преобразува крайчеца на единия от манипулаторите си в глава на отвертка и бързо разви винтовете, които придържаха пластмасовия панел. Откриха се две тръби и електрически кабел, които преминаваха в пространството зад панела. Брайън посочи с пръст.

— Просто ще оставим телефона тук. Пластмасата няма да блокира постъпващите сигнали. Ако военните те потърсят и ти не отговориш, ще видят бая зор да проследят сигнала, докато той се носи из Мексико. И когато открият местоположението му, ние отдавна ще сме надалеч.

По обяд влакът спря в Тепик, сетне зави към вътрешността на страната — към Гуадалахара. Пристигна в Мексико сити точно по разписание. Свен бе прибран в металния си сандък, готов за носача, който щеше да дойде за багажа им. Той ги отведе до гардероба, където оставиха всичките неща. Брайън посочи банката до гарата.

— Първото нещо, което ще направим, е да се снабдим с песоси. Не искам да се повтори историята от снощи.

— И после?

— После ще намерим някоя пътническа агенция.

Излязоха от гарата Буенависта; в Мексико сити бе влажно и студено; очите им засмъдяха от смога. Отказаха се да вземат такси — поеха пеша с тълпата по „Инсурхентес Норте“ и се спряха пред първата мярнала се пред очите им пътническа агенция. Беше голяма, а на витрината й висеше обнадеждаващият плакат с надпис „Говори се английски“. Влязоха.

— Бихме искали да отлетим за Ирландия — каза Брайън на мъжа зад бюрото. — Колкото е възможно по-скоро.