Читать «Опцията на Тюринг» онлайн - страница 121

— Имам ли избор?

— Не. — Усмивката й смекчи донякъде властния тон на заповедта. — Ще ти дам няколко дни, за да навлезеш в работата си. Това време ще ми е необходимо да преместя моята техника в лазарета на „Мегалоуб“. След като повече няма да идваш в болницата, ще правим сеансите с машината там. Да видим дали ще можеш да получиш достъп до цялата онази памет от техническо естество, която ще ти потрябва. А сега — пази се.

— Добре, докторе, не се безпокой.

— Готов ли си? — попита майор Ууд, веднага щом тя си тръгна.

— Чакам само заповед.

— Правилно поведение. Прави, каквото казвам, и ще пристигнеш невредим, а и ще си останеш такъв. Сержант!

Сержантът влезе в стаята миг след отсечената заповед и подаде на майора един от двата грозни, къси автомата, които носеше. Беникоф взе куфара на Брайън и компютъра и всички излязоха.

Макар на това пътуване да му липсваше помпозността на прехвърлянето до болницата, осъществено от морската пехота, всичко се извършваше с висок професионализъм. Взвод войници зае мястото си, обгради ги, докато вървяха по коридора; други се движеха пред и зад тях. Офицерският паркинг бе освободен от всички коли — въпреки протестите от страна на най-високи чинове, а по средата му чакаше голям транспортен вертолет, чийто витла вече се въртяха. Той излетя в мига, в който всички се качиха. Бързи щурмови вертолети кръжаха над тях, докато се издигаха, за да наберат височина, преди да се насочат над залива към криволичещите улици и жилищните квартали на Сан Диего. Следваха магистралата в западна посока, сетне завиха и се издигнаха още повече, за да прелетят над планините. Бе хубав, слънчев ден, със сякаш безкрайна видимост.

Излязъл най-сетне от болницата, Брайън бе с приповдигнат дух и самочувствие. Гледката му харесваше: първо — скалистите и голи планини, сетне — изпепелените цветове на пустинята зад тях. Прелетяха над сградите и игрищата за голф на Борего Спрингс, сетне поеха над пустинята. Безжизнените, сурови земи се изнизаха под тях, а после отпред се видя зеленина. При спускането охраняваният район с ниски сгради и зелени площи започна да наедрява; кацнаха меко на вертолетната площадка. Щурмовите вертолети пикираха в последен охранителен маньовър и отбръмчаха, проследени автоматично от радара за противовъздушна защита. Един войник отвори вратичката на вертолета.

Брайън слезе без всякакви опасения, без страх. Никога нямаше да си спомни какво му се бе случило тук, но бе уверен, че то нямаше да се повтори на същото място. Онова, което желаеше най-силно, бе да се залови за работа.

— Искаш ли да видиш жилището си? — попита майорът.

Брайън поклати глава:

— По-късно, ако не възразяваш. Първо — лабораторията.

— Ти командваш. Личните ти вещи ще бъдат отнесени в стаята ти. Днес ще те разведа из района, за да могат войниците да те видят.

— Няма ли да има нужда от карти за самоличност?

— Всички останали трябва да ги имат в изобилие. Ти обаче — не. Цялата система за сигурност е подчинена на една цел — да бъдеш в безопасност. Надявам се, че ще опознаеш хората ми. Добър екип са. Но сега по-важното е те да те опознаят. Почакай само за миг, връщам се веднага и започваме.