Читать «Лисичи крал» онлайн - страница 45

Докато минаваха по предпоследния мост, Тал погледна надолу и видя къщи, построени по самите стръмни склонове с помощта на хитроумни подпорни стълбове и стъпала, отвеждащи нагоре до улиците и над тях. Под тях река Риланон течеше буйна през низ от малки водопади, обрамчени от двете страни с могъщи каменни стени.

Щом наближиха двореца, Тал заговори:

— Как мислиш, дали живеещите тук са свикнали с цялата тази красота?

— Несъмнено, ваше великолепие. Присъщо е за човека да престане да забелязва онова, което го обкръжава ежедневно — отвърна Амафи. — Нещо, което добрият професионален убиец разбира. Хитрината да останеш незабелязан, преди да е станало късно, е в това да се превърнеш в част от заобикалящото те. Прокрадването скришом е повече въпрос на сливане с фона, отколкото на дебнене в тъмните сенки.

— Вероятно си прав.

— Разбира се, че съм прав, ваше великолепие, защото ако не бях прав, щях отдавна вече да съм мъртъв.

Говореха на Кралската реч, което изглеждаше уместно за средата, но Тал осъзна, че могат да ги чуят, затова бързо превключи на езика на Квег:

— Ще ти възложа някои неща.

— Живея, за да ви се подчинявам, ваше великолепие.

— Когато се налага да си близо до мен, искам да се позадържаш назад, но близо до мен. Искам да си вторите ми очи и уши. Наблюдаваш този, който ме наблюдава, вслушваш се за всичко, което може да кажат за херцог Каспар или за мен. — Махна с ръка да покаже, че има предвид всички наоколо. — За всички останали: не говориш Кралската реч. Ще разговаряме само на квегански.

— Както заповядате, ваше великолепие.

Каляските изтрополиха по последния мост към двореца и влязоха в предния двор, Тал слезе и онемя.

Дворецът изглеждаше великолепно от пристанището, но сега, отблизо, бе почти невероятен. Преди столетия на билото бе издигната каменна цитадела, но оттогава бяха добавяни нови крила и постройки, докато всичко не се превърне в необятно творение от коридори и галерии, градини и фонтани. Самият двор бе три пъти по-голям от двореца в Ролдем. Но това, което най-много отличаваше този дворец, бе фасадата му. Всяка педя бе покрита с еднакъв камък, бял гранит, прошарен със златни и сребърни жилки. На аления фон на гаснещото слънце фасадата беше чудо от искрящо розово и замайващ очите оранж, накъсвани от тъмносини сенки. Всеки прозорец бе от чисто стъкло, а високо по кулите се вееха пъстри знамена. Навсякъде растяха цветя, по терасите и в големи дървени саксии под прозорците. Приближи се слуга.

— Скуайър Хокинс?

— Да? — отвърна Тал.

Слугата махна с ръка и се появи дворцов паж, момче на не повече от тринадесет години.

— Заведи скуайъра и слугата му до квартирата им — нареди му слугата.

Тал знаеше, че ще донесат багажа му по-късно. Тръгна, загледан в гърба на момчето, което ги поведе нагоре по широките стъпала на дворцовия вход. От двете страни на всяко стъпало стояха гвардейци с лъскави метални шлемове с извити ръбове и червени табарди, извезани със златния кралски лъв, над черни ризи и панталони. Ботушите им бяха лъснати до блясък. Държаха алебарди.