Читать «Дивата котка» онлайн - страница 174

Джейми едва не изрева от болка. Изрита с все сила противника си, запрати го чак на края на площадката, скочи и като тигър се хвърли отгоре му. Двете тела бяха обилно натъркани с меча мас и индианецът постоянно се изплъзваше от пръстите му. Затова скочи на крака и невъзмутимо зачака следващото нападение.

Поканеф реагира светкавично. Краката му се устремиха напред, право в гърдите на Джейми. Въздухът със свистене излезе от дробовете му. Загуби съзнание и политна към земята.

В този миг прозвуча писъкът на Жаси. Джейми с мъка отвори очи и видя тържествуващия поглед на противника си. Младият индианец се приближаваше, готов да забие ножа си в сърцето му.

С последни сили Джейми се претърколи настрана. Индианецът падна по лице на земята. В следващата секунда лордът се метна отгоре му и заби късото острие между мощните рамене. Поканеф вдигна глава и нададе страшен вик на гняв и болка. Викът завърши с предсмъртно хъркане и воинът заби лице в пясъка.

Олюлявайки се, Джейми пристъпи към вожда, падна на колене и го погледна право в очите.

— Искам да ми върнете жената и сестра й…

После изтощено политна настрани. Обгърна го черна мъгла. Струваше му се, че умира.

— Джейми! — изпищя Жаси, втурна се към него и положи главата му в скута си. Джейми бавно отвори очи, видя сълзите й и се усмихна. След секунда загуби съзнание.

Събуди се едва вечерта. Сънят му беше неспокоен. През цялото време се питаше кое е действителност и кое — само сън. Отвори очи и видя коленичилата до леглото му Жаси.

Тя беше тук. Беше истинска. Изправи се и улови ръката й.

— Жаси…

— Спи!

Джейми скочи на крака и поклати глава. Беше гол, ала европейският му панталон беше оставен в ъгъла и той побърза да го навлече.

— Няма да спя. Искам да се върна у дома. Да те отведа оттук.

— Джейми…

— Веднага. — Обхвана с ръка брадичката й, питайки се дали и страстната нежност, изписана в очите й, също е действителност. — Добре съм, кълна ти се. Сега ще възседнем Уиндуокър и ще си идем у дома. Повикай Елизабет.

Жаси излезе навън и отиде в къщата на Поуан. Всичко беше свършило. Ръцете й неудържимо трепереха. Очакваше ги нов живот.

Сестра й седеше край огъня, загледана в пламъците. Жаси се наведе и сложи ръка на рамото й.

— Приготви се, мила! Отиваме си в къщи.

Сините очи на Елизабет се напълниха със сълзи.

— Няма да дойда с вас.

— Какво?

— Чакам дете от Поуан. Не ми се вярва, че ще бъде добре дошло в Карлайл Хъндрид.

— Глупости! Всички ще се грижим за него и ще го обичаме…

Елизабет с усмивка улови ръката на сестра си.

— О, Жаси, ти си толкова великодушна, и в същото време притежаваш извънредна вътрешна сила. Ако им заповядаш, хората сигурно ще обикнат детето ми. Само че… — Тя се поколеба и тихо прибави: — Винаги съм се страхувала от света и преди всичко от мъжете. Тук не се боя от нищо и от никого. Не ми се присмивай, моля те, защото ще ти кажа, че обичам Поуан. Той ще се ожени за мен. Казва, че не му трябвали други жени, стига аз да остана с него. В това селище се чувствам като у дома си, Жаси. Моля те, опитай се да ме разбереш — и да продължиш да ме обичаш.