Читать «Бягство» онлайн - страница 21

Лейси беше прекарала близо три часа в участъка, достатъчно време, за да разгадае постановката, която бяха подготвили в нейна чест. Докато се опитваше да опише на полицейския художник физиономията на Къртис Колдуел, Слоун явно показваше раздразнението си от това, че тя не може да го опише по-точно.

— Нямаше никакви белези, петна или татуировки — обясняваше тя на художника. — Поне аз не забелязах такива. Мога само да ви кажа, че имаше слабо лице със слънчев загар, бледосини очи и пепеляворуса коса. В чертите му нямаше нищо забележително. Всичко беше съразмерно — освен може би устните. Бяха доста тънки.

Но когато видя рисунката на художника, макар и колебливо, тя каза:

— Не, съвсем не изглеждаше така.

— Тогава как изглеждаше? — троснато запита Слоун.

— Спокойно, Ед. На Лейси никак не й е било лесно — Ник Марс й се усмихна окуражително.

След като художникът не можа да нарисува достатъчно добре мъжа, когото беше видяла, Лейси изгледа безкрайна поредица снимки на лица. Никоя от тях обаче не приличаше на мъжа, когото тя познаваше под името Къртис Колдуел, и това още повече раздразни Слоун.

Той извади от джоба си цигара и я запали с явен жест на безпомощно разочарование.

— Е, добре, госпожице Фаръл — забързано рече той. — Ще трябва отново да ни разкажете как стана всичко.

— Лейси, искаш ли чаша кафе? — попита Марс.

— Да, благодаря.

Тя му се усмихна благодарно, но мислено се предупреди: Внимавай. Не забравяй, че те играят на добро и лошо ченге. Явно инспектор Слоун минаваше към следващата точка в дневния ред.

— Госпожице Фаръл, иска ми се отново да ни разкажете някои моменти от престъплението. Когато се обадихте на 911 снощи, сте била твърде разстроена.

Лейси вдигна вежди.

— И напълно основателно — кимна тя с глава.

— Разбира се. И бих казал, че бяхте в шок, когато говорихме с вас след това.

— Навярно да.

Всъщност, повечето неща, които се бяха случили снощи, й бяха като в мъгла.

— Не ви изпратих до вратата, когато си тръгвахте, но разбирам, че сте били в достатъчно добро състояние, за да си спомните, че сте си оставили куфарчето в дрешника в антрето до вратата на апартамента на госпожа Уеъринг.

— Така е. Спомних си, когато минахме покрай него.

— Спомняте ли си, че по това време фотографите правеха снимки?

Тя се замисли. Прахът, с който бяха поръсили мебелите… Светкавиците…

— Да, спомням си — отвърна тя.

— Тогава бихте ли погледнали тази снимка, моля?

Слоун плъзна по масата една снимка размер 20х25см.

— Всъщност — обясни той, — това, което виждате, е увеличена част от рутинна снимка, направена във вестибюла.

Той кимна на младежа.

— Инспектор Марс откри този малък детайл.

Лейси се загледа в снимката. На нея се виждаше как стиска куфарчето си и го държи настрани от Рик Паркър, който се опитва да го вземе.

— Значи вие не само сте си спомнили за куфарчето, но сте държали да си го носите сама.

— Това ми е в характера. Пък и при моите колеги се налага да разчитам изцяло на себе си — обясни Лейси с тих и спокоен глас. — Сигурно съм действала на автопилот. Не си спомням какво точно съм си мислела тогава.