Читать «Бягство» онлайн - страница 12

Телефонът иззвъня. Тя остави телефонния секретар да отговори и чу познатия глас на Изабел Уеъринг.

Няма да го вдигна, реши Лейси. Точно сега не ми се говори двайсет минути с нея.

Изабел Уеъринг заговори несигурно, с мек, но тревожен глас:

— Лейси, явно не си си вкъщи. Но трябва да споделя нещо с теб. Открих дневника на Хедър в големия дрешник. В него пише нещо, което ме кара да си мисля, че съм била права да се съмнявам в случайността на смъртта й. Вероятно бих могла да докажа, че някой е искал да я премахне. Засега толкова. Утре ще ти се обадя пак.

Слушайки думите й, Лейси поклати глава, после импулсивно изключи телефонния секретар и звънеца на телефона. Не искаше дори да знае кой още може да я потърси. Искаше да прекара вечерта сама.

Една спокойна вечер с чаша вино, сандвич и книга. Заслужила съм си го, каза си тя.

На другата сутрин, още щом влезе в офиса, Лейси трябваше да заплати за изключения телефонен секретар. Майка й се обади, а секунда след това се обади и Кит. Искаха да проверят дали всичко е наред, загрижени, че снощи никой не е вдигнал телефона в апартамента й. Докато се опитваше да успокои сестра си, в офиса цъфна Рик със силно обезпокоен вид.

— Изабел Уеъринг иска да говори с теб. Свързаха я с мен.

Лейси затвори и изтича в кабинета на Рик.

— Страшно съжалявам, че не можах да ти се обадя снощи, Изабел — започна извинително тя.

— Няма нищо. И без друго не бива да говоря за това по телефона. Днес ще водиш ли някого насам?

— Засега няма никой.

Докато го казваше, Рик плъзна по бюрото едно листче, на което беше написано: „От «Келър, Роланд и Смит» в Тексас прехвърлят тук Къртис Колдуел, адвокат. Пристига другия месец. Търси си малък апартамент на Пето авеню между 65-та и 72-ра. Може да го огледа днес.“

Лейси каза само с устни „благодаря“ на Рик и пак се обърна към Изабел:

— Може и да доведа някого. Стискай палци. Не знам защо, но имам чувството, че това е купувачът.

— Госпожице Фаръл, очаква ви някой си господин Колдуел — съобщи портиерът Патрик, докато тя слизаше от таксито.

През орнаментното стъкло на вратата Лейси забеляза строен мъж на четиридесет и няколко години, който потропваше с пръсти по масата във фоайето.

Добре че дойдох десет минути по-рано, каза си тя.

Патрик се пресегна към дръжката на вратата.

— Трябва да знаете, че климатикът се повреди — с въздишка рече той. — В момента го поправят, но вътре е доста горещо. Казвам ви, на първи януари се пенсионирам и никак няма да съжалявам. Четиридесет години в тази професия ми стигат.

О, чудесно, няма що, каза си Лейси. Климатикът не работи точно днес, един от най-горещите дни в годината. Нищо чудно, че този тип нервничи. Пък и не вещае нищо добро за сделката.

Първото й впечатление, придобито в мига, в който прекоси фоайето и стигна до Колдуел, със златистия му бронзов тен, пепеляворуса коса и бледосини очи, беше неопределено. Усети, че се стяга, очаквайки да й каже, че не обича да го карат да чака. Но когато му се представи, на лицето му се появи усмивка. Той дори се пошегува.