Читать «Коледен експрес» онлайн - страница 55

— Първо трябва да получиш покана, нали?

— Не се ли разбирате с дъщеря ти?

— Аз чудесно се разбирам с нея. Тя като че ли не ме харесва много-много.

— Съжалявам, Агнес Джоу. Наистина.

— Във влака обаче си имам приятели.

— Но както каза онази дама в салона, приятелите са си приятели, а семейството — семейство.

— Полин с плетката? — усмихна се тя. — Тя пък какво знае? Да не говорим, че по-грозен пуловер в живота си не съм виждала. — Агнес спря само за миг и после продължи: — Аз пък казвам, че семейството е там, където сам го откриеш. Просто трябва да си отваряш очите. Като теб.

— Какво искаш да кажеш с това „като мен“?

— Онази Елинор, от кинаджиите. Същата е, нали? Единствената твоя любов?

— Сега вече дори не сме приятели.

— А бихте могли да бъдете. Дори много повече.

— Не — поклати глава Том. — Твърде късно е.

— Виж, тук грешиш. — Без да обръща внимание на озадачения му поглед, тя обясни: — Достатъчно съм живяла на тоя свят, за да знам, че двама души, които могат да си причинят толкова болка, просто много се обичат.

Том благодари за музикалната интерлюдия и се върна в купето си. Нямаше намерение да пилее време за нещо, което, тъй или иначе, нямаше да се случи. Загубата на Ели веднъж вече го бе разнищила. Последвалият шок все още го разтърсваше след всичките тези години. Затова нямаше да рискува отново да бъде така дълбоко наранен. С миналото бе свършено, възкресение не се предвиждаше. Беше се примирил със съдбата си, когато отец Кели надникна през вратата.

— Случайно да ти се е мяркал един сребърен кръст?

— Защо, да не си го загубил?

— Да ти кажа право, никъде не го откривам.

— Странно. На мен пък ми изчезна писалката.

Свещеникът сви рамене и си тръгна, а в този момент зазвъня клетъчният телефон на Том. А часовникът му показваше, че минава полунощ. Ще не ще, Том натисна бутона за приемане на разговора.

— Ало?

Лелия се обаждаше от Ел Ей.

— Проследих маршрута ти по интернет. Според разписанието трябва вече да си в Питсбърг. Така ли е?

Том погледна навън. Влакът бавно намаляваше скоростта и той потърси с очи някаква табела. Секунди по-късно я откри: Конълсвил, Пенсилвания. Доста път имаше до Питсбърг. Сигурно бяха направили престой, докато е спал.

— Значи си в Питсбърг, нали? — настоя Лелия.

— Ами да, виждам и стадиона. Помниш ли великите играчи на „Стийлърс“ от седемдесетте?

— Не се интересувам от бейзбол. Просто знам, че сега трябва да си в Питсбърг.

— „Стийлърс“ са футболен отбор. Случайно да се сещаш, че при мен минава полунощ?

— Ти пък да не искаш и да спиш във влака? Шумът и друсането не ти ли пречат?

— Всъщност пътуването е чудесно и наистина бях заспал — излъга Том.

— Разположи се ей там, Ерик — каза Лелия на някого.

— Кой е Ерик? — попита Том.

— Моят МТЦТ.

— МТЦТ? Звучи като сериозна болест.

— Масажист терапевт за цяло тяло. Тук сега това е на мода.

— А, сигурно. Та какво се готви да направи за теб добрият Ерик в уединението на собствения ти дом?

— Ще се погрижи за задните ми части и възглавничките на кръста. А после ще ми направи и педикюр.