Читать «Коледен експрес» онлайн - страница 22

— Отдавна ли пътуваш с „Кап“?

— От деветдесет и трета съм в „Амтрак“. На тоя влак съм близо седем години.

— Сигурно доста си видял.

— А, дума да няма, не съм скучал. Качат ли се на влака, хората сякаш си изтървават някой ген, дето иначе им слага спирачка. Знам какви щуротии стават по самолетите, като се натряскат пътниците, ама никой нищичко не знае за ония, дето се смахват по влаковете. Ей, жаден ли си?

— О, с удоволствие бих пийнал, стига да ти се намира нещо по-силничко.

Тайрон му отвори една бира, Том се подпря на стената и се приготви да слуша.

— Първия път като се качих на тоя влак, тръгнахме на север. Тихо и кротко напускаме Питсбърг около полунощ и изведнъж чувам вик откъм спалните. Салонът беше затворен, приключил съм работа, ама отивам да видя какво става, защото се пада само по един стюард на спален вагон, пък аз съм нов и искам да съм сигурен, че всичко си е както трябва. Така де, отивам и гледам някакъв тип стои на пътеката гол, както го е майка родила, с една готина мацка, а тя само по една хавлийка през кръста, нали разбираш. Не са сами де, някаква побесняла дама по пижама го е погнала да го души, а Моник, дежурната стюардеса, се опитва да я укроти.

— Какво, някой беше объркал купетата ли?

— А, мен ако питаш, това му се искаше на голия. Вяха го спипали с гаджето, на което беше платил отделно спално купе през две врати от неговото с госпожата. Трябва да си е падал по заплетените игрички. Дал на жена си хапче за сън, та да може да се измъкне и да се позабавлява с малката въртиопашка, но половинката му надушила, че се крои нещо, и не глътнала хапчето, ами го проследила и ги спипала на местопрестъплението.

— И после?

— Мацката слезе на следващата гара. А за последно видях мераклията с прецъфтялата госпожа да слизат в Чикаго.

Тайрон не спираше да работи, докато говореше, и ето че от отворената му риза се провеси верижка с медальон.

— Откъде ти е това Пурпурно сърце? — попита Том.

— От Персийския залив — отвърна Тайрон и пъхна медальона под ризата си. — От армията де. Напълниха ми крака с парчета от шрапнел, когато един снаряд удари нашия „Брадли“.

— Бях репортер в тая война. Боевете бяха по-ожесточени, отколкото в дописките, които се публикуваха у дома.

— А, дума да няма.

— Та значи работата тук ти харесва?

— Абе работа си е, но пък пада майтап. Имам си един номер, по който непрестанно работя, добавям някои неща, махам други. Приятно ми е с пасажерите, с дечицата особено. Това децата и влаковете са нещо страхотно, просто си подхождат, нали разбираш? Три дни работя, после четири почивам. Тия, дето сме в обслужването на дългите маршрути, сме на такива смени. А на още по-големите преходи, с „Чийф“ и „Зефир“, се работи шест дни, после осем се почива. Ще речеш, почивките са много дълги, и то си е така, ама шест дни пътуваш напред-назад, напред-назад, та след време почва да ти идва в повече. Налага се да отдъхнеш, за да се възстановиш. Защото в тоя влак то всяка минута някой те вика. Такъв си е занаятът, но на мен ми харесва. Екипажът си е като един отбор, никой не кръшка, покриваме се един друг, все едно сме семейство.