Читать «Нежният измамник» онлайн - страница 60

— Да, разбирам.

— Аз казах, че сте в състояние да упражните благотворно влияние върху него, и не се отричам от думите си. Най-после се появи човек, който му създава грижи, който владее мислите и времето му. И тъй като в последните седмици се е посветил изцяло на вас, започна да занемарява другата работа. Мисля, че е хвърлил око на някого или на нещо. Знаете ли, и преди съм го виждал да развива трескава дейност, да изпраща и посреща шпиони, да чака нетърпеливо някаква вест. Ако нещата стоят така, както предполагам и се опасявам, работата, с която се е заел този път, може да свърши зле за него. Не искам да го виждам недоволен. Ако някой е в състояние да го отклони от този безсмислен лов, това сте само вие.

— Не ми се вярва, че съм в състояние да сторя каквото и да било…

— Напротив, мамзел. Трябва само да му се отдадете и той ще забрави всичко на света.

Анжелика се изчерви. Беше се излъгала в Тит Жан. Той й направи това нечувано предложение, сякаш ставаше въпрос за нещо съвсем обикновено. Вдигна глава и топлотата изчезна от погледа й.

— Моля за прошка, мамзел — извини се бързо грамадният мъж. — Не исках да бъда недискретен, но грижата за господаря ме принуди да го сторя. Мосю Рейнолд е мъж, който никога не прощава, освен това винаги получава онова, което иска, защото няма мира, докато не го държи в ръцете си. Заедно с това презира всяка несправедливост. Ако стане така, че докато търси справедливост, извърши някакво зло, това ще бъде краят му, повярвайте.

— Ценя загрижеността ви — отговори смръщено младата жена, — но мисля, че не ви разбирам.

— Не мога да ви кажа нищо повече, мамзел, защото случаят е частен, освен това се разприказвах и издадох твърде много. Моля ви само да размислите. Знам, че няма да съжалявате.

Когато камериерът излезе, Анжелика лежа дълго, загледана в затворената врата. Беше напълно объркана, не знаеше какво би трябвало да направи и дали ще й стигнат силите.

Трябваше да му се отдаде. И да се подчини, ако разбираше правилно.

Думите удряха като с чук в главата й. Колко лесно беше да послуша Тит Жан, да приеме името на Рейнолд, да живее под закрилата му, да търпи присъствието му в леглото си.

„Той винаги получава онова, което иска, защото няма мира, докато не го държи в ръцете си…“

Тези думи я засегнаха по странен начин. Те правеха съпротивата безсмислена. Може би наистина нямаше смисъл да се бори. Може би съдбата я беше завела на парахода, за да я срещне с него. Може би провидението го бе накарало да я спаси и да се погрижи за нея.

Защо мисълта да му се подчини й беше толкова противна? Той беше силен, забележителен мъж, отличаваше се с великодушие, интелигентност и чувство за хумор. И беше толкова прелъстителен. Тя реагираше на близостта му така, както не бе реагирала досега на нито един мъж.

Не. Имаше цял куп неща, които поддържаха недоверието й будно. Не можеше да забрави ужаса, който изпита онази нощ при нахлуването му в кабината й. И което беше още по-лошо — макар той да отричаше, тя знаеше, беше сигурна, че зад думите и делата му се крият някакви дяволски сметки. Опитите му да я убеди да се примири със съдбата си бяха преувеличени, поне при дадените обстоятелства. Сигурно имаше някакъв мотив за сключването на този странен брак, който продължаваше да крие от нея.