Читать «Нежният измамник» онлайн - страница 31

— Защото нямаше да имаш случай да ми демонстрираш нито възмущението, нито изисканото си достойнство. Да не говорим, че аз нямаше да имам възможност да проверя докъде стигат силите ти. Докога ще лежиш неподвижна в обятията ми?

Напрежението й беше израз не само на страх да не му причини болка, но и следствие от близостта на телата им. Дали и той го разбираше? Анжелика го измери с гневен поглед и рече:

— Мисля, че ще издържа, колкото и вие.

Вместо отговор, мъжът я притисна по-силно до гърдите си и тя задиша накъсано. За малко не се улови отново за раменете му, но си спомни навреме за изгарянията и зарови пръсти в гъстите къдрици на тила му.

— Ти се владееш не по-добре от пчелата, която се разхожда по ръба на купата със захар — засмя се Рейнолд. — От какво те е страх — че ще паднеш или че ще те издърпат през ръба?

— Вероятно просто не искам да ужиля онзи, който е донесъл захарта — отговори пресипнало тя.

— Очарователно. Но защо смяташ, че ще ме засегнеш? Не знаеш ли, че пчелата губи жилото си при първата битка?

— О, не исках да кажа това, но очевидно мисля и вместо вас.

— Освен това — продължи той и гласът му омекна — ти съвсем не си защитена в обятията ми. Макар че, ако помня добре, това ти харесва.

Той говореше за голотата й. Под тънката батистена нощница и лекия халат прозираха очертанията на младото, гъвкаво тяло. Това беше вярно, но тя нямаше намерение да му отстъпи победата, като признае, че се чувства почти гола в обятията му.

— Със сигурност не съм искала да ви предизвикам ненужно.

— Може би междувременно си проумяла какви могат да бъдат последствията? Във всеки случай нито мъжете, нито външните условия са все едни и същи. Човек трябва да се нагажда според променящите се обстоятелства.

— Не разбирам за какво говорите — промълви упорито тя.

— О, мисля, че разбираш. Повечето жени разпознават инстинктивно различните типове мъже. А аз съм на мнение, че има моменти, в които известна форма на предизвикателство е тъкмо на мястото си.

Анжелика го изгледа сърдито.

— Не ставайте смешен! — изфуча тя. — Никой от двама ни не е в подходяща форма.

Рейнолд се засмя и този път смехът му беше искрен. Напрежението изчезна от лицето му, прегръдката му стана мека и нежна. Той се обърна към двойната врата, която водеше към галерията, и рече:

— Е, може би си права. Понякога е по-добре да оставиш на мира медоносната пчела.

Щом Анжелика се настани на един от плетените столове, Естел се появи на стълбата с голяма табла в ръце. Зад нея пристъпваше Тит Жан, камериерът на Рейнолд. Вероятно името му произхождаше от френската дума „petit“ — малък. Във всеки случай той съвсем не беше малък, а същински великан и огромният супник се губеше в едрите му лапи. Анжелика често беше чувала дълбокия му глас в голямата зала или в стаичката за преобличане между нейната спалня и тази на Рейнолд, но не беше имала случай да го види. Видът му загатваше за произход от някой средноамерикански остров.

Мъжът й се усмихна приветливо и кимна с глава. Тъмните му очи я огледаха с интерес, после се отправиха въпросително към господаря.