Читать «Нежният измамник» онлайн - страница 24

— Кога ли пък сте били… — промърмори ядосано Анжелика.

— О, аз съм нахален като турски султан, освен това понякога съм склонен към насилие. Може би е по-добре да не го забравяш.

— Не се бойте, няма да го забравя.

Рейнолд се засмя, но смехът му прозвуча фалшиво.

— Значи никога не забравяш обидите. Но не прощаваш ли поне недоразуменията? Чудесен брак ни очаква, види се. Вече си представям как ще изглеждаме след тридесет години — с помътнели очи, сбръчкани до неузнаваемост, но все още достатъчно раними, за да продължаваме да кървим. — Гласът му предрезгавя. — Е, ще го изпиеш ли доброволно или искаш да те принудя?

Анжелика беше изтощена до смърт, нощницата й беше мокра от глупавите сълзи, които бе проляла. Всъщност, тази нощница не беше нейна. На кого ли принадлежеше? Кой ли й я беше облякъл?

Не, сега нямаше да мисли за това. Най-простото беше да изпие лауданума, който й се предлагаше. Така поне щеше да прогони мъчителните мисли. Дали и Рейнолд знаеше това?

Със сведена глава и пламнало лице тя пое чашата от ръката му, поднесе я към устните си и изпи съдържанието на един дъх. Трябваше да положи нечовешки усилия, за да задържи в стомаха си горчивата течност. Разтрепери се цялата, затвори очи и падна на възглавниците.

— Да приема ли, че този път ризата ми ще остане чиста? — попита след известно време Рейнолд.

— Точно така.

— Ще ти изпратя Естел.

Анжелика не отговори и след миг го чу да излиза от стаята. Или поне така реши. Може би само си въобразяваше или беше чула нещо друго. Но със сигурност знаеше, че някой е угасил нощната лампа на тоалетната масичка, защото я обгърна благословен мрак и болката в главата й намаля.

Тя задряма, но скоро се събуди от собственото си хълцане и установи, че по бузите й се стичат потоци сълзи. Зарови лице във възглавницата и се опита да овладее смазващата болка и тъга от загубата.

След малко матракът й изскърца под нечие тежко тяло. Някой измърмори тихи проклятия над главата й, две силни ръце я притиснаха внимателно към топлото, твърдо мъжко тяло.

Анжелика въздъхна и се сгуши като дете на спасителните мъжки гърди. Рейнолд я притисна по-здраво и тя се почувства утешена. Измъчената й душа намери покой. Стори й се, че вече е преживяла това благословено усещане. Сълзите пресъхнаха и тя задиша спокойно.

Заспа само след няколко минути. Или може би потъна по-дълбоко в наркотичния си сън.

Беше неделя. Анжелика разбра това по сребърномекия камбанен звън, който се носеше над града. Шумът достигаше до нея през широко отворената двойна врата на стаята, от която се излизаше на просторен балкон, разположен над улицата. Отсрещната врата водеше към галерията, откъдето се разкриваше чудесна гледка към заления от слънце двор. От кухнята се носеше утринният аромат на прясно опечен хляб и току-що сварено кафе. Носеше се и уханието на пържен лук. Очевадно приготовленията за обяда бяха в пълен ход.

Рейнолд се беше отпуснал на един стол близо до балкона и прелистваше с обичайната си бързина неделния вестник. Облечен в удобен халат, вдигнал крак на ниско столче и с чаша кафе на масичката до себе си, той изглеждаше така, сякаш е седял там доста време.