Читать «Нежният измамник» онлайн - страница 22

— А вие ги оставихте да си мислят, че имате някакви права върху мен.

— Перспективата да бъда линчуван не ми беше особено приятна — отговори остро той.

— Колко жалко — промърмори Анжелика.

— А след това — продължи Рейнолд, без да обръща внимание на предизвикателния й тон — дойде въпросът какво да правим с косата ти. Шарлатанинът, който пристигна да се погрижи за ранените след катастрофата с парахода, искаше да я отреже и да пробие в главата ти красива малка дупка. Забраних му категорично и той се подчини едва когато му заявих, че си моя съпруга.

— Значи и него сте измамили — установи обвинително тя.

Рейнолд кимна.

— Накарах всички да повярват, че ще те отведа със себе си, когато оцелелите напуснаха мястото на събитието.

— Значи ме взехте заедно с всичките си вещи… — започна разярено тя, но изведнъж млъкна. Към объркването в погледа й се прибави отчаяние. Тя погледна бързо Рейнолд, после вдигна очи към мрака над главата му. Накрая проговори с треперещ глас: — Имаше ли още много… оцелели?

— Казаха ми, че сто и трима от общо двеста седемдесет и един пътници са останали живи. — Той помълча малко и добави делово: — Баща ти и Едингтън не са били между тях.

Анжелика го знаеше от мига, в който узна къде се намира; просто й трябваше малко време, за да зададе въпроса на глас. Той й бе спестил мъчението да търси подходящите думи. За това и за липсата на фалшиво съчувствие тя усети нещо като благодарност.

Сълзи запариха в очите й и потекоха на горещи поточета по бледите бузи. Без да им обръща внимание, Анжелика попита с пресекващ глас:

— Поне погребаха ли ги както подобава? Погрижихте ли се за телата им?

Мъжът мълча толкова дълго, че тя вдигна глава и го изгледа въпросително. Когато й отговори, лицето му беше мрачно и затворено:

— Не намериха телата им и вероятно никога няма да ги открият. Мисисипи не пуска мъртъвците си или поне така твърдят лодкарите. Ако беше възможно, щях да направя всичко необходимо, за да ги погреба.

Анжелика прие с доверие отговора. Очевидно баща й и Лорънс бяха намерили смъртта си в коварната река. Ако бяха оцелели, сега щяха да бъдат до нея.

— Откога… — започна задавено тя.

— Точно две седмици и пет дни — прекъсна я меко мъжът. — Ти беше улучена от падаща греда. Първите двадесет и четири часа беше в безсъзнание и се съмнявахме, че ще се събудиш. Имаше тежко мозъчно сътресение, а после към него се прибави и висока температура. Не се изненадвам, че нямаш спомен от случилото се.

— Мисля, че помня много неща — възрази упорито тя.

И наистина беше така: ако се напрегнеше, виждаше младия лекар с полепнала от пот пясъчноруса коса, който стреснато местеше поглед от нея към Рейнолд. Виждаше и себе си, вързана върху една врата, как я изнасят на борда на друг параход. Помнеше отвратителното лекарство, което Рейнолд упорито изливаше в устата й, макар че тя плачеше и го молеше да я пощади. Помнеше първата нощ в тази стая, спокойствието, хладината, меките постелки. Преди да заспи, бе стиснала до болка нечия ръка и се бе почувствала сигурна и защитена.