Читать «Нежният измамник» онлайн - страница 191

— Предотвратете го, ако можете — предложи с дрезгав смях Лорънс.

— Разбира се. — Рейнолд изкриви доволно лице. — Ще го разберете, когато направя онова, което трябва. Оная измет, дето сте я наели, няма да ви окаже кой знае каква помощ. Тит Жан и хората ми ги следят от мига, в който влязоха в „Боньор“. Сигурен съм, че вече са ги заловили.

Лорънс стисна до болка ръката на Анжелика. После сведе глава и се загледа със смръщено чело към мястото, където стоеше Рейнолд.

— Обаче Анжелика е в ръцете ми. Какво ще правите сега?

— Надявах се да се заинтересувате от един малък дуел, но започвам да мисля, че ви липсва кураж.

Гласът на Рейнолд звучеше все така безгрижно, но в него имаше смъртна заплаха и Анжелика усети как кръвта замръзна във вените й.

— Не — прошепна безсилно тя. — Не можете да направите това.

— Защо не, скъпа моя? — попита с нежен тон съпругът й.

Анжелика прокара език по пресъхналите си устни.

— Рамото ти, Рейнолд! Не си в състояние да се биеш!

— Вероятно си права, но все пак ще опитам. Макар че не беше особено умно от твоя страна да споменаваш пред Едингтън за слабостта ми. Разбира се, ако не очакваш с радост живота, който той ти обеща.

Анжелика поклати решително глава и къдриците нападаха по лицето й.

— Никога!

— Но също толкова малко се радваш на живота с мен. Кой може да разбере какво става в сърцето на една жена? И кой се опитва да проникне в него, особено ако вече държи наградата в ръката си? — Той се обърна делово към Лорънс: — „Боньор“ принадлежи на мен, защото като съпруг на Анжелика аз имам пълното право да разполагам със собствеността й. Ако искате плантацията, трябва да ми я отнемете със сила. Няма друг начин.

— О, Рейнолд, не! — изплака Анжелика. Гласът й преливаше от болка, но съпругът й не й обърна внимание.

Лорънс гледаше замислено врага си.

— И какво ще възпре хората ви да се нахвърлят върху мен, когато ви видят да падате?

— Моята дума — отговори спокойно Рейнолд и го погледна с очакване.

Лорънс избухна в смях.

— По-добре да заложа на сигурно и да отведа Анжелика. Не можете да ме спрете, защото ако се опитате, ще я убия.

— Вие очевидно нямате никакъв талант за преговори — установи презрително Рейнолд. — Ако тя умре, с нея ще умрат и всичките ви надежди да се сдобиете с „Боньор“. Толкова ли не разбирате, че със смъртта й ще загубите всичко, човече? Защо смятате, че имам интерес да ви спра? За мен това е повече от изгодно, защото по този начин ще сложите край на безнадеждните си стремежи да получите плантацията ми. Аз ще заповядам да ви застрелят и ще си живея спокойно в „Боньор“ като щастлив вдовец, освободен от грижата за съпруга, която никога не ме е интересувала.

„Освободен от грижата за съпруга, която никога не ме е интересувала“.

Това беше блъф. А може би не? Анжелика не знаеше на какво да вярва. Имаше чувството, че кръвта, която течеше по вените й, е осеяна с мънички стъклени кристалчета. Ръцете й бяха леденостудени, само бузите й пламтяха като огън. Корсетът я стягаше толкова силно, че не й позволяваше да диша, и тя си пожела да се освободи завинаги от него.