Читать «Нежният измамник» онлайн - страница 186

— Недей така, Анжелика — прекъсна я меко Рейнолд.

— Не, остави ме да довърша — отговори упорито тя. — Нима искаш да пропусна най-страшното от престъпленията ти. Ти ме направи своя жена, за да имаш заложник, който да ме обвърже за теб. И въпреки всичко това очакваш от мен да те обичам и да те възнаградя, като ти позволя да бъдеш баща на детето ми?

Рейнолд мушна ръце в джобовете на панталона си и я погледна изпитателно.

— Значи единственото, което искаш, е отмъщение?

Анжелика очакваше възражения, очакваше той да се защитава отчаяно и фактът, че не го направи, я обърка. Изведнъж усети безкрайна умора.

— Може би наистина искам само отмъщение, макар да мислех, че единственото ми желание е да оцелея.

— А клетвата, която изрече вчера? А любовните думи през онази нощ? Може би те бяха плод единствено на миговете на безумна страст, или омразата ти към мен е по-силна от любовта, която изпитваш?

Анжелика отвори уста, за да възрази, но изведнъж реши, че е по-добре да си мълчи. Чувствата, които бушуваха в нея, бяха напълно противоречиви, но всички бяха истински.

— Така си и мислех — проговори тихо Рейнолд. — Дебора ми каза, че е чула от устата ти нещо много странно. Ти твърдиш, че аз съм човек, който никога не прощава. Може би си права, но тази грешка не е само моя. Кълна се в бога, Анжелика, тази грешка не е само моя.

Той се отдели от дървото, обърна й гръб и закрачи към къщата. Анжелика го проследи с отчаян поглед и някъде дълбоко в нея се надигна болезнен вик.

Все пак тя успя да го потисне и това беше известна утеха.

20

Беше глупаво да се крие, детинско и във всеки случай безсмислено. Но в този момент й беше все едно. Сърцето и се разкъсваше от болка и единствено тъмнината и тишината можеха да я успокоят поне малко. В салона вече палеха лампите, а в горичката танцуваха немирни светулки. Както беше направил преди нея Рейнолд, тя притисна гръб в стъблото на стария дъб. От кората се излъчваше някаква странна утеха, сякаш беше запазила част от мъжката топлина. Господи, как копнееше да падне в обятията му, да облегне глава на гърдите му и да му позволи да направи всичко онова, което мислеше, че е добро за нея.

Никога, никога вече нямаше да намери утеха при него.

Гърлото й пресъхна, тя преглътна с мъка и се взря с невиждащи очи в лавандуловосиния здрач.

От днес нататък щеше да вземе съдбата си в свои ръце. Щеше да подреди живота си, да определя сама къде ще отиде и какво ще направи, да се грижи за баща си и за детето си. Имаше силата и решителността да го стори.

Колко по-леко щеше да й бъде, ако някой й помагаше да изпълнява всички тези задачи, ако имаше чифт рамене, които да понесат част от нейния товар.

Тя бе направила своя избор. Или може би не? Дали наистина имаше възможност да избира? Направи онова, което се изискваше от нея при дадените обстоятелства и въз основа на представата си за добро и зло, за справедливо и несправедливо. Друга възможност не съществуваше.