Читать «Нежният измамник» онлайн - страница 183

— Той сам каза, че е искал само това — защити се отчаяно Анжелика.

— Да, и това е естествено за един съпруг. Какво друго си очаквала?

Тя не беше очаквала нищо, защото изобщо не беше сигурна, че му е била истинска съпруга. Не помнеше почти нищо от първата церемония, но поне сърцето й трябваше да знае какво иска и от какво се нуждае.

— Още от самото начало, от първата ни среща на парахода, Рейнолд е имал намерението да се възползва от мен, за да си върне „Боньор“ и да отмъсти за смъртта на баща си. И направи точно това. Не беше нужно да отива толкова далеч, но… интимните отношения също бяха част от плана му.

— Той те обича и го заяви пред целия свят. Ти също го обичаш. А това променя нещата, нали?

— Любовта е средство за лекуване на всички болки. — Анжелика вдигна ръка и притисна уморените си слепоочия. — Но трябва да знаеш, че не е така. Има неща, за които няма лек.

— Може би не, но може би да — възрази Дебора. — Сериозно ли смяташ, че Рейнолд ще се предаде толкова лесно?

Анжелика се страхуваше точно от това, затова държеше да напусне „Боньор“ колкото се може по-скоро.

— А ти мислиш ли, че аз ще се предам толкова лесно? — попита решително тя.

Дебора въздъхна с болка.

— Разбирам, че не можеш — отговори тихо тя, — но много ми се иска да го направиш.

Настъпи утро, слънцето се издигна високо в небето и лъчите му затоплиха галериите на „Боньор“. В къщата стана толкова горещо, че трябваше да отворят всички врати, през които не влизаше слънце. Лятото беше дошло.

Анжелика стоеше в нерешителност пред гардероба си. Всички дрехи бяха черни и тя не можеше да облече нито една, защото вече не беше в траур. Единствената цветна рокля беше бледосинята сватбена роба. Ако я облечеше, щеше да се чувства ужасно неловко.

Всъщност, тя нямаше истински избор. Трябваше да се задоволи с черната рокля с най-късите ръкави, най-дълбокото деколте и най-широката пола. Тъкмо щеше да й напомня в какво положение се бе озовала не по свое желание.

Мястото, което заемаше в „Боньор“, беше същото като съдържанието на гардероба й. Тя не беше нито домакиня, нито гостенка, не заемаше определено положение, нямаше права и задължения, не можеше дори да поиска да се грижат за баща й, камо ли да я обслужат с кафе или чай. Нямаше да търпи повече. Сегашното й положение беше наистина непоносимо, особено след като бе осъзнала до каква степен се е сраснала с „Боньор“.

Тя бе започнала да се чувства като господарка, липсваха само символичните ключове, а мадам Дюло бе загатнала, че ще й ги връчи след сватбата. Сега беше твърде късно.

Анжелика почти не излизаше от стаята, в която бяха настанили баща й. Седеше до него, четеше или бродираше, бдеше над съня му. Закуската и обядът й и леката храна за болния се носеха на табла.

От време на време излизаше в галерията, за да подиша малко чист въздух и да се поразтъпче. Понякога предприемаше и по-дълги разходки из къщата. Но никъде не се спираше за дълго, защото не искаше да остави баща си сам.

Когато късно следобед се върна от една такава разходка, чу гласове от стаята на болния. Влезе забързано и замръзна на мястото си. В края на леглото стоеше Рейнолд, опрял ръце на таблата.