Читать «Нежният измамник» онлайн - страница 133

— Мисля, че ще я пуснете — проговори Рейнолд. — И то веднага.

Джошуа Фодъргил побеля като платно. Очите му заблестяха трескаво, той отвори уста, но не можа да произнесе нито звук. Пусна Анжелика, сякаш се беше докоснал до горещ комин, вдигна глава и безпомощно разпери ръце.

— Махнете се от жена ми — нареди спокойно Рейнолд. Яката хватка, в която държеше яката на Фодъргил, не се разхлаби нито за миг.

— Вижте, не е това, което мислите — заговори забързано мъжът. — Дамата…

— Ви помоли да се махнете. Най-малко два пъти. Ако не сте я разбрали, аз ще ви го обясня по-добре. — Лицето на Рейнолд издаваше мрачна решителност и в същото време дистанцираност, чиято студенина беше ужасяваща.

— Вие сте неин съпруг.

— Разбрахте го, макар и малко късно. — Думите му звучаха неумолимо.

— Тя е прекрасна жена, рядко прекрасна. Не мога да ви се сърдя, че се гневите. И въпреки това ще ви кажа, че не биваше да я оставяте сама.

Не стана ясно дали мъжът говореше така от глупост или беше решил да прояви дързост. Във всеки случай думите му не трогнаха Рейнолд.

— Тя не беше сама нито за секунда.

Мъжът избухна в дрезгав смях.

— В такъв случай ще ви задам друг въпрос: кого от нас поставихте на изпитание, драги? Мене или нея?

Рейнолд промърмори нещо презрително и изведнъж го пусна.

— Никого от двамата — обясни кратко той. — Само себе си.

Мъжът кимна, нахлупи шапката си и отстъпи крачка назад.

— Поздравления. Във всеки случай вие спечелихте, това е ясно.

— Така ли мислите? — попита сухо Рейнолд и погледна в безжизненото лице на Анжелика.

Фодъргил се поклони и отстъпи още една крачка назад.

— Вие сте женен за нея, нали?

В очите на Рейнолд нямаше и следа от вълнение. Без да каже дума повече, той обърна гръб на мъжа и предложи ръката си на Анжелика. Пръстите му стиснаха мократа ръкавица и той я поведе към салона.

Голямото помещение беше топло, отвсякъде се чуваха шумни разговори. Двамата не спряха нито за миг, не заговориха с никого. Скоро стигнаха до вратата на кабината си, украсена със снимка на стадо бизони.

Анжелика влезе първа. Докато Рейнолд заключваше вратата, тя свали ръкавиците от треперещите си пръсти.

Помещението, в което беше прекарала миналата нощ, без да забележи нищо от обстановката, сега й се стори мрачно и вехто. Имаше едно високо разположено прозорче и една врата. Месинговото легло имаше нужда от нова политура. Стомната и легенът на масичката за миене бяха нащърбени, а постланият на пода парцален килим почти не защитаваше краката от тресчиците, отделящи се от изтърканите дъски. Малкото свободно пространство беше запълнено с чанти и сандъци. Човек не можеше да се помръдне, камо ли да си намери сигурно скривалище.

Анжелика хвърли ръкавиците си на един стол и свали качулката на пелерината си. Когато погледна към Рейнолд, видя, че той зарезява вратата. Застина насред движението си и проследи с разширени от страх очи как той се обърна, облегна се на тясната врата и я загледа с присвити очи.

В малката кабина беше също толкова мрачно, колкото навън, под сивата пелена на дъжда. През стъклото над вратата проникваше слаба светлина откъм салона, но тя беше достатъчна за Анжелика да види решителното изражение и блясъка в зелените очи.