Читать «Нежният измамник» онлайн - страница 122

Всичко показваше, че това убежище е само временно. Вратата на къщата беше скована от криви дъски и дневната светлина влизаше свободно, на прозорците нямаше стъкла, само капаци, които висяха на ръждясали панти, никъде не се виждаха малки удобства като стълби, веранда или завеси. Щом изсечаха всички дървета в близост до реката, мъжете вдигаха мизерното си имущество и се преместваха на друго място.

Жената пред вратата зяпаше Анжелика и Майкъл, сякаш виждаше същества от друг свят. Вероятно пътниците не обичаха да слизат от борда на това място, за да се поразходят по мръсния бряг. Анжелика й кимна с усмивка и се опита да си представи как живее тази жена, дали е щастлива въпреки усилния труд, дали понякога копнее за промяна, дали обича мъжа си или просто се е примирила със съдбата си.

Любов. Какво странно чувство, трудно за разпознаване, за улавяне и задържане. Беше възможно да го изпитваш и приемаш и само след секунди топлото великодушие и ликуващото сърце да бъдат прогонени от гняв и болка и на мястото на любовта да застане безкрайна празнота.

През нощта бе повярвала, че онова, което изпитва към Рейнолд, е любов. Беше толкова сигурна, че само любовта може да й донесе такова прекрасно усещане, че само тя е в състояние да събуди невероятната нежност и страст, които бе познала в брачното легло. Днес обаче я мъчеха съмнения. Дали беше възможно болката, предизвикана от сдържаността и гнева му, също да идва от любовта? Може би, но тя не беше сигурна.

Анжелика спря и се уви по-плътно в пелерината, заета от Дебора. После хвърли поглед през рамо към разкаляната пътека, по която беше минала. Моряците, които товареха дървата на борда, не бързаха, значи нямаше защо да се връщат.

Оловносивото небе висеше ниско над реката, дъждът падаше на тежки капки по качулката на пелерината. Полите й бяха мокри и тежаха, краищата им се валяха в калта, но тя не им обръщаше внимание.

Майкъл, който стоеше до нея, нахлупи шапката над лицето си и вдигна яката на непромокаемия си жакет. Поведението му беше знак, че се чувства неловко, но той не се побоя да изрече онова, което напираше на устните му. Гласът му прозвуча задавено:

— Не бива да обръщате голямо внимание на онова, което говори Рейнолд. Езикът му може да бъде дяволски остър, но той не мисли и половината от онова, което казва.

— Така ли смятате? — попита скептично Анжелика.

— Не искам да кажа, че произнася само напразни заплахи. Той не е човек, който си хаби думите на вятъра. — Майкъл обърна глава и се загледа към реката. — Въпреки това смятам, че понякога Рейнолд просто играе на дивак пред другите, за да скрие, че изпитва луд гняв към самия себе си.

Анжелика направи опит да се усмихне.

— Много сте снизходителен.

— Не, съвсем не. — Майкъл заклати силно глава и от шапката му се разхвърчаха пръски. — Ако знаете колко ми се искаше да забия един юмрук в лицето му, докато седяхме на масата. — Той се изсмя сухо. — Знам, че не мога да го победя, освен ако не го нападна от засада. Но полагам големи усилия да му отстъпвам, първо, защото знам, че махмурлукът го мъчи ужасно, и второ, защото виждам, че е луд от ревност.