Читать «Нежният измамник» онлайн - страница 108

— Да, вероятно е така. — Анжелика вдигна ръка и попипа мократа си коса. Смръщи чело, защото беше попаднала на възел, но решително го задърпа.

— Ще позволиш ли? — попита с усмивка Рейнолд, отиде до тоалетната масичка и взе една четка. После я помоли да седне на столчето пред огледалото.

Анжелика го изгледа подозрително.

— Сигурна съм, че имаш много работа преди отпътуването.

— Всичко е готово. — Това не беше съвсем вярно, но тя не биваше да го знае.

Анжелика изгледа със съмнение ниското столче. Приседна едва когато Рейнолд я помоли повторно — учтиво, но непоколебимо. Той застана зад нея, улови златния сноп на косата й и се наслади на копринената му мекота. Вече не беше съвсем мокра, но все още влажна и хладна. Отдели внимателно един кичур и започна да го разресва отдолу нагоре.

Когато прибра косите, нападали по бузата й, Рейнолд откри близо до брадичката синьо петно. Спря насред движението си и вдигна поглед към отражението й в огледалото. Стисна здраво зъби, за да овладее напиращия гняв, и попита пресипнало:

— Естел погрижи ли се за китките и глезените ти?

— Намаза ги с мехлем, който мирише на карбол и на още нещо доста странно.

— Знам, че не е приятно — промърмори утешително той. — Не разпозна ли миризмата? Не се безпокой, сигурен съм, че ще ти подейства добре.

— Не се съмнявам — отговори Анжелика и направи опит да се усмихне.

Рейнолд впи поглед в извивката на устните й и се зае отново с разбърканите й коси. Погледът му се плъзна към сенките под очите й, гласът му прозвуча извинително:

— Прощавай, че не те оставям да си починеш преди заминаването. Но не се тревожи, наредил съм да приготвят всичко. Щом се качим на парахода, ще имаш възможност да се наспиш.

— Наистина ли? — прошепна тя, без да го погледне.

— Пътуването по реката ще трае доста време. Доколкото знам, ще пристигнем в плантацията най-малко след двадесет и четири часа.

Анжелика го погледна, но бързо извърна глава.

— Не мога да си представя как ще се кача на борда на парахода, камо ли пък да заспя в кабината си. Чувствам се толкова… странно. Сякаш се задушавам.

— По-скоро сякаш се давиш — поправи я той и я изгледа с присвити очи.

— Нещо подобно. Може би звучи идиотски, но бих предпочела да остана тук.

— Страхът ти е съвсем естествен, но съм сигурен, че ще премине. Когато се прибереш в кабината си и параходът потегли, всичко ще бъде наред.

Анжелика вдигна скептично едната си вежда, но не каза нищо. След известно време го погледна замислено и с лека тъга. Гласът й прозвуча дрезгаво:

— Ще се радвам да видя „Боньор“. За баща ми означаваше толкова много да бъде собственик на плантация. Много му се искаше да види внуците си да играят там, преди да…

Когато гласът й заглъхна в потиснато ридание, Рейнолд усети горчиви угризения на съвестта.

— Очевидно баща ти е обичал много дъщеря си — рече тихо той.

Анжелика се опита да се усмихне и изтри насълзените си очи.

— Той държеше да ме види омъжена, осигурена и щастлива. Искаше нищо да не ми липсва, да ми остави здраво и сигурно място в живота.