Читать «Нежният измамник» онлайн - страница 109

— Мисля, че веднъж спомена приготовления за голяма сватба.

Косите й бяха разресани и блестяха като коприна. Няколко косъма се бяха увили около пръстите му и сякаш щяха да останат завинаги там.

— Да, татко имаше намерение да организира шумно празненство, макар и не заради самия себе си. По-скоро държеше да се представи добре пред новите си съседи.

— За съжаление сега нещата са съвсем други — установи тихо Рейнолд. Думите загорчаха в устата му, защото бяха погрешни. Анжелика изпитваше болка от загубата на баща си, болка, която той можеше да прогони, стига да имаше кураж да го стори. Чувството за вина беше непознато за него, но сега го прие като нещо естествено.

— Да — прошепна Анжелика, погледна го в огледалото, после сведе глава и бързо премести едно бурканче с крем, макар че това не беше нужно. — Мисля, че той щеше да те хареса за зет. В някои отношения двамата много си приличате.

Рейнолд едва успя да потисне шока, предизвикан от това твърдение, и желанието да й възрази. Все пак гласът му прозвуча по-рязко, отколкото му се искаше:

— В кои отношения си приличаме — освен ако не искаш да кажеш, че и двамата не се ползваме с особено добро име?

Анжелика се намръщи, но гласът й беше спокоен:

— За татко беше все едно какво мислят за него другите хора. Той беше готов да рискува всичко, за да получи онова, което иска. Беше страшно интелигентен и имаше истинска страст към думи и фрази, зад които се крие повече от първоначалния им смисъл.

Спокойно, опитваше се да си внуши Рейнолд. Измамата му отиваше твърде далеч. За да отклони нежеланата похвала, той каза:

— Както вече казах, баща ти е обичал извънредно много единствената си дъщеря.

— Да, разбира се — отговори Анжелика, спря и отново го погледна. Когато разбра накъде би могъл да води отговорът й, пребледня.

Изкушението беше ужасно. Може би тъкмо поради това трябваше да му устои.

— За разлика от зетя си.

По този начин той я спаси от страховете й, макар че това беше в противоречие с интересите и убеждението му. Той даде този отговор, защото нямаше кураж да доведе нещата до логичния им край. Липсваше му кураж, боеше се, че тя ще отговори направо и без да се колебае, че не изпитва любов към съпруга си. Без да чака отговор, той се наведе, остави четката на тоалетната масичка и подреди гребена и огледалцето.

— Ще изпратя Естел, за да ти помогне да се облечеш.

Обърна се и тръгна към вратата. Отговорът на Анжелика дойде като лека въздишка:

— Да.

Желанието да се обърне и да я попита на коя от трите му забележки отговаря с това „да“ беше направо непоносимо. Логиката му подсказваше, че е на последната, за Естел, но не беше нито в състояние, нито в настроение да мисли логично. Може би беше добре, че времето напира и че трябваше да свърши някои неотложни неща. Трябваше веднага да се махне оттук. Излезе в галерията и тихо затвори вратата зад гърба си.

Когато наближиха кея, здрачът висеше като сива наметка над града. Речният бряг беше осветен с безброй фенери, окачени на стълбовете и по мачтите на хвърлилите котва параходи. Повечето плавателни съдове, които се полюляваха върху вълните, изглеждаха пусти, стълбичките им бяха вдигнати. Тук-там по палубите се разхождаха постове. В сравнение с тяхната тишина шумът и оживлението около „Генерал Куитмън“ изглеждаха преувеличени.