Читать «Нежният измамник» онлайн - страница 110

Когато Анжелика слезе от каретата с помощта на Рейнолд, тя хвърли бърз поглед към парахода и потрепери. Изведнъж я обзе чувството, че ще я залее поток вряща пара и разтопен метал, че чува пращенето на пламъците, виковете на жените и децата. Ръката, която стискаше лакътя на Рейнолд, овлажня. Мина доста време, преди да успее да се освободи от това чувство.

— Всичко наред ли е? — попита загрижено той.

Анжелика кимна кратко. Нямаше да се оплаква. Вече беше изразила опасенията си, но напразно, а сега беше твърде късно да се върне назад. Освен това й беше омръзнало да е слаба и болна и всички да се отнасят с нея снизходително и предпазливо. Страховете й идваха от преголямата чувствителност, от нищо друго. Трябваше да се справи с тях.

Тя се зарадва, когато наблизо спря лека карета и от нея слезе Майкъл Фарнес. Камериерът му скочи от капрата и започна да разтоварва струпаните на покрива чанти и сандъци. Дебора го посрещна с подигравателна забележка за количеството багаж. Рейнолд, който надзираваше разтоварването на собствения им багаж, почти не обърна внимание на приятеля си, но всички останали веднага почувстваха как настроението им се повишава.

Сандъците и чантите бяха отнесени на борда на парахода. Не липсваха подправки, масла и вино, които щяха да обогатят трапезата в плантацията, спално бельо, възглавници, одеяла, тоалетен сапун, купените от Дебора топове плат и панделки и още пял куп сандъци, пълни с неща, което липсваха в „Боньор“. Естел стоеше скромно настрана, докато Анжелика разговаряше с Дебора и Майкъл, а Рейнолд, следван от Тит Жан, се качи на борда, за да се погрижи за нареждането на багажа и да уреди документите на пътниците.

След няколко минути сивият дим, който досега се издигаше от комините на „Генерал Куитмън“, почерня и се сгъсти. Посипаха се снопове златни искри и матросите се събраха около стълбичката, за да я издърпат на палубата.

— Заповядайте, дами — усмихна се подканващо Майкъл и направи жест към стълбичката. — Време е да се качим на борда.

— Да, наистина е време — съгласи се Дебора, — иначе Рейнолд ще си помисли, че сме избягали.

— Ще позволиш ли? — Майкъл предложи ръката си на Дебора и когато тя мушна пръсти под лакътя му, протегна другата си ръка към Анжелика.

Много й се искаше да приеме спокойно предложението му, да изрече някоя шега и да се изкачи невъзмутимо по стълбичката. Много й се искаше да се покаже смела и разумна.

Не, не беше възможно. Просто не можеше да го направи.

Коленете й омекнаха и тя разбра, че не е в състояние да направи нито една крачка. Ръцете й затрепериха, стомахът й се сви на топка. Заповяда си да се раздвижи, най-после да се държи като възрастна, а не като неразумно дете. Но тялото й не се подчини.

— Какво има, Анжелика? — попита загрижено Дебора.