Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 55

Андрей Рубанов

Не е необходимо Рижия Максим да знае всичко това. Пък и не би го разбрал. Той не е пристигнал в този град от дън горите тилилейски, където нощем вият вълци. Той няма представа какво е да се катапултираш нагоре. Той възнамерява да добие всички житейски блага, без да рискува нищо. Нима подобно нещо е възможно? Не и тук, в столицата на Империята. Не и сега, не и за мен.

5

— … Значи никакви оплаквания? — още веднъж попита прокурорът по надзора.

Вече се бях досетил, че младите хора не са чести гости в най-строгия политически затвор. И прокурорът ме гледаше с голямо любопитство.

— Съвсем не! — рапортувах бодро.

— Заявления? Молби?

— Молба.

— Каква ви е молбата?

— Пура, вана и коняк!

Прокурорът запази мълчание, но бързото движение на зениците и лекото потреперване на бузата изрази отрицателни емоции.

— Много искаш! — отвърна грубо, вирна брадичка и ме напусна, стъпвайки тежко с износените си светли летни обувки по кафявия циментов под.

Правотата бе на негова страна. Тъжно признах пред себе си този факт, пльоснах задник на одеялото и оброних глава в шепите си. Ами ако наистина много искам? Ами ако наистина е трябвало да си остана гладен и честен репортер? Ами ако не съм прав? Ами ако действително съм калпав човек?

Глава 8

1

А с пурите нещата стояха така: за последен път си бях мечтал за пура три години преди да ме арестуват.

През пролетта на деветдесет и трета, през топлия, сластно влажен московски май с приятеля ми Михаил, благодушно настроени, физически здрави начинаещи капиталисти (аз бях на двайсет и четири, той на двайсет и осем) седяхме в паркиран до тротоара автомобил и чакахме да дойде нужният ни човек. Слушахме касетофона. Звучеше един от химните ни в онова бурно време — „Хотел Калифорния“ на американската група „Игълс“.

„Добре дошли в хотел «Калифорния»!“ — кънтеше тенорът на солиста, чийто леко дрезгав глас подсказваше, че поканата не е за всеки, а важи само за най-печените, дръзки, рискови, сериозни, силни, уверени в себе си, хладнокръвни и при това с фини сетива мъже. Ние с Михаил се имахме за точно такива.

Търсехме си офис. Необходимо ни беше помещение. Стая. С телефон. С врата, която се заключва. С отопление. На прилично разстояние от метрото. Отнякъде изскочи посредник, който обеща да ни намери нещо подходящо. Тази сутрин се беше обадил. Каза адреса. Определи часа за среща.

Пристигайки на място, преценихме, че този вариант напълно ни устройва. Разбира се, не беше калифорнийски хотел. Но в общи линии представляваше точно това, което търсехме. Сградата — сива бетонна седеметажна кутия — беше на някакво научно учреждение. Във времената на Совдепия науката процъфтяваше невероятно. Съветските учени работеха в светли стаи с големи прозорци. Днес просторните зали и кабинети, в които трябва да е било същинска наслада да решаваш проблемите на неорганичната химия или ядрената физика, се даваха под наем на предприемачи, чиито умове бяха заети от други въпроси: „денгуби“ и „магазинаж“, „фактуриране“ и „отстъпка“, „вътрешни“ и „външни“ цени, „франко граница“ и „минаване на митница“ — това беше стандартният кръг проблеми, които днес се решаваха усилено под високите тавани на бившия храм на науката.