Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 53

Пришълците, всички до един, копнееха да се измъкнат от омагьосания кръг. Младите и самотните образуваха групички, събираха се да живеят по двама или трима накуп. Семейните, особено семейните с деца, стенеха и плачеха, но си плащаха наема като едното нищо.

Докато адвокатът — ето го пред мен, бузест, румен, перфектно избръснат, облечен приятно и свежо, върти в пръстите си скъпа писалка — никога не е бил измъчван от въпроса: откъде пари за наема? Откъде? Откъде? Как да осигури тези проклети двеста (впоследствие триста, четиристотин) долара? Той беше фактически мой връстник — две или три години по-голям, но така или иначе от моето поколение, — а изглеждаше като уравновесено създание със свободни, даже леко лениви движения. Спокоен. А пък аз — сух, тъмнолик, изтощен от битката за оцеляване, го гледах с присмех, но и със завист. Започнал се със същата заплата като мен, той не плащаше на никого и нищо за възможността да живее в столицата. Прибираше кинтите в джоба си. Купуваше си вкусна храна и красиви дрехи. Водеше момичетата на танци. Снабдяваше се с книги и музика.

А в същото време живеещият някъде наблизо мрачен провинциалист Андрей Рубанов, израснал и осъзнал се като човек в село Узуново, изпит, костелив, изнервен, скърцаше със зъби и се хващаше за всяко предложение, обнадеждаващо поне малко да издуе джоба. Рискуваше, тормозеше се и се хвърляше във всяка битка.

Но редовно пълнеше гушите на своите хазаи.

Те всички бяха бодри пенсионери с леки коли и вилни места. Може да бяха и родителите на този адвокат. Обикновено харчеха — много рационално част от парите за себе си, част за извънградските си латифундии. Даваха и на децата. И не пропускаха да ми напомнят, че съм наемател и нямам право дори един пирон да забия в стената на тяхното жилище.

Аз кимах, съгласявах се, правех невъзможното, за да внеса парите навреме. И полека-лека, от година на година озверявах.

А моят защитник — дори жълтата, с цвета на вратовръзката, кърпичка, която се подаваше от горния му джоб, ми изглеждаше като знак за принадлежност към избраната група стабилни обитатели на метрополията — напротив, се е чувствал идеално. Не му се е налагало да решава моментни задачи, а е гледал напред. Завършил е юридическия факултет и е започнал работа в адвокатска кантора за никакви пари, но с възможност за израстване в кариерата. И бе израснал! Бе отдал на това десет години, но бе стигнал до градската адвокатска колегия, а тогава се появи и сериозната клиентела: такива като мен и моя съдружник, млади и нахъсани, от социалните низини, от слоя на бедната или изпаднала в пълна мизерия руска интелигенция. Жестоки, активни, готови да рискуват, да лъжат и да подкупват, на всичко готови, само и само да докопат златото.