Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 56

Всички алеи около сградата бяха заети от скъпи превозни средства. Насам-натам делово сновяха млади мъже с небрежни възли на вратовръзките и угрижено напрегнати лицеви мускули. Лъщяха златни часовници, гривни, пръстени и рамки на очила. Наблизо оправни представители на дребния уличен бизнес бяха хвърлили своята мрежа във вид на павилион за цигари.

След цял час чакане осъзнахме, че няма да дочакаме нищо — нито посредника, нито помещението.

Далеч не всички участници на пазара на недвижимите имоти спазваха тогава деловия етикет. Това важеше само за работещите със солидна клиентела. За онези, които търсеха паралиите. Докато ние с Михаил не се позиционирахме като паралии. Естествено. След като не си реален паралия, няма смисъл да се позиционираш като паралия.

Иначе ние — и по-специално Михаил — познавахме вкуса на парите, умеехме да се държим на висота и се обличахме съвсем прилично.

Но брокерът ни преметна.

През две хиляди и някоя този непочтен човек очевидно щеше да звънне на мобилния и най-малкото да се извини пред клиентите за провалената сделка. Но тогава, през трескавата деветдесет и трета, на мобилна връзка се радваха само избрани единици. Паралиите. Останалите голтаци като мен и моя приятел Михаил ползваха уличните телефони.

Брокерът не се появи.

Двамата с Михаил недоумявахме. Уж на първата среща с посредника бяхме направили всичко както трябва. Бяхме изпипали и най-дребните подробности. Бяхме докарани с якета от дебела черна кожа и черни дънки. Стягахме ченета. Очите ни святкаха със стоманен блясък. В ръцете ни тежаха дипломатически куфарчета. Но шибаният брокер все пак разпозна в нас начинаещите. Позамогналите се провинциалисти. Младите тъпанари.

И сега с моя приятел Михаил, седнали в скромния салон на скромния си автомобил, мълчахме и размишлявахме поотделно по един и същ въпрос.

Беше ме яд. Брокерът ни беше пренебрегнал. Това означаваше, че четирийсетгодишният чичка, който си въртеше главата като птица, изобщо не се беше трогнал от бруталните елементи на гардероба ми: клубарското сако, обсипания с метални капси колан, островърхите каубойски ботуши в убийствен малинов цвят. Потропвайки с пръсти по протрития волан, аз угрижен си дадох сметка, че моят скъпоструващ боен камуфлаж, който преди година убеждаваше публиката, че съм абсолютно печен, вече не върши работа. Всеки поне малко поиздигнал се предприемач, дори и дребен брокер на недвижими имоти, с лекота разпознава в мен бедняка.

Подобни въпроси, сигурен бях, тормозеха и Михаил, моят надежден партньор и бъдещ бос. На двайсет и осем той вече изглеждаше много солидно. Тежеше почти сто кила. Говореше басово. С елементарна вратовръзка родно производство придобиваше вид на голям човек, поне бивш секретар на областен комитет на комсомола. Ако пък връзката беше италианска, а сакото от туид — целият свят му сваляше шапка. Още преди да беше станал бос, Михаил вече изглеждаше като такъв. Гледайки го, осъзнавах чудноватата истина на родната бизнес система, пък и на всяка бизнес система като цяло: искаш ли да станеш баровец, първото, от което трябва да започнеш, е да се облечеш като баровците и да започнеш да говориш като тях.