Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 51

Хватов кимна официално.

— Ако смятате обаче да ме накиснете за присвояване от хазната — това няма да стане — рекох твърдо, за пореден път загребах с длани и се приведох напред, забих в следователя поглед, с лека усмивка го хипнотизирах, внушавах, втъквах в съзнанието му думите си. — Не съм знаел нищо. Накиснали са ме, и толкова!

ДЕЛОТО, оставено на бюрото, ме примамваше.

Веднага се помъчих да си припомня колко долара съдържаше дебелата пачка, която оставих на жена си. Трябва да имаше десетина хиляди. Ако рижият адвокат още днес се види с Ирма, още днес вземе от нея парите и още днес ги даде на Хватов, аз още утре ще прочета всичко, което ми трябва. Дали да не предложа на този флегматичен рязански кьорчо този план сега, веднага? Най-елементарна сделка: тази вечер пет хиляди долара кеш, утре през деня — пет минути насаме с документите.

Не, рекох си, трябва да се оправям сам, а не да измъквам последните пари от семейството. Босът ще излезе след двайсет и седем дни и тогава доларите няма да са проблем.

— Ще даваш ли показания? — деликатно попита Карирания.

— Никакви показания — отвърнах. — Това е окончателното ми решение. Измъкнете показания от тези, които са ме накиснали. Министъра, аптекаря, от когото искате. Аз съм пас.

Хватов помълча.

— Ти, Андрей, си, такова, печен. Прегледахме твоите файлове, такова… проучихме документите. През теб всеки ден са минавали милиарди. И как така някой се е престрашил точно теб да накисне? Някак си не ми е ясно. Аз лично, такова… бих се опасявал да влизам в конфликт с притежателя на толкова милиарди…

Въпросът беше остър, неприятен и аз отново оцених трезвия и рационален ум на милиционера — бидейки, общо взето, доста далеч от нравите на столичния бизнес, той съвсем правилно си го представяше като глутница хищници, в която всички се опасяват от силните, но разкъсват безмилостно слабите.

— Да не преувеличаваме — побързах да отвърна. — Моите милиарди не сам мои, ами чужди. Моята работа е да ги движа, да ги влагам сполучливо. Инвестиции, валута, депозити, държавни ценни книжа и тъй нататък. Парите обичат да се въртят. Дотърчи някой — откупи запис на заповед. Друг дойде — смени марките за лири стерлинги. Трети иска да преведе джобни пари на дъщеря си в Англия. Четвърти се сдърпал със съдружника и иска дела си веднага, кеш, в брой и на ръка.

Не лъжех. Точно така стояха нещата. Глупаво е да се отрича очевидното. Можех с часове да предъвквам подробностите на работата си. Лъжата се криеше в самата тема на разговора. Темите трябваше да подхвърлям аз. Една след друга, без паузи. В противен случай Хватов най-сетне ще стигне до въпроса дали съм работил сам, или в комбина с някого.

— Не ме изкарвайте чак толкова печен — усмихнах се аз. — Такива като мен в тоя град са няколкостотин. Може и да съм печен, но не съм незаменим. Никой не ми пази гърба. Такива е най-лесно и евтино да ги закопаеш.

Хватов кимна делово и започна да си събира нещата.

— Ето че ти отговори на собствения си въпрос — каза той неочаквано.

— На кой от всичките?