Читать «Да раснеш на топло» онлайн - страница 52

— Защо да те държим под ключ. Може пък, такова, тук за теб да е по-безопасно? За това помисли ли?

Озадачен, поклатих глава за „Не“.

Адвокатът изстреля:

— Разполагате с конкретна информация?

Следователят внимателно взе ДЕЛОТО с две ръце и прецизно, с ъгъла напред, го прибра в своята получанта-полусак от изкуствена кожа.

— Не, естествено. Но на мястото на Андрей бих бил по-предпазлив… Това е за днес, господа! Оставям ви, такова, сами. Десет минути стигат ли?

Двамата с Рижия кимнахме с еднакво нетърпение.

3

Размишлявайки как по-сполучливо да преметна човека и държавната машина зад гърба му, която по идея защитава честните хора, ни най-малко не се чувствах мръсник и пресметлив мерзавец. Те искат да ми отнемат свободата, аз пък ще се отбранявам с всички сили. Да не сте очаквали нещо друго, момчета? — питах мислено своя опонент, който ме наблюдаваше през очилата си с угрижен поглед на присвитите очи. Какво очаквате от човек, когото сте запратили в дранголника ей тъй на, без обвинения? Той никого не е убил, ограбил, изнасилил — той само е прекалено млад за парите, които е направил. Такъв човек ще се брани. С ръце, с крака, със зъби и нокти. Ще ръмжи като псе, ще се мъчи да ухапе като змия. Ще приложи ловкост и ще се уповава на логиката. Той ще се мобилизира до краен предел, за да се спаси.

Не чакайте от мен да ви улеснявам живота, не.

4

Останали насаме, с юриста разменихме усмивки: аз крива, а той — с ненужна жизнерадост.

— Как си?

— Лежа в затвора — подхванах тона му.

Рижият пак се ухили. Тъй де, как да е човек в затвора?

Максим Штейн ми бе харесал от пръв поглед. Според мен този умен и доста решителен млад мъж имаше само един сериозен недостатък: московското жителство. Роден в десетмилионното сити, чисто преметена, ярко осветена, добре охранявана столица, той нямаше как да проумее докрай онази кръвожадна страст към парите и хубавия живот, която изпитвах аз, неговият клиент.

Той от дете бе живял в богат европейски град. Целият му облик го подсказваше. Дрехите, маниерите и изразът на лицето. Докато аз идвах от заспало и прашно провинциално градче, където в продължение на стотици години основните развлечения на младежта бяха скоросмъртницата, побоищата и семките. Рижият Максим не беше беглец от затънтени краища. Той не бе пристигнал в центъра на държавата със сак, в който два-три чифта чорапи и гащи си правеха компания с две-три мъдри книги. Не бе гладувал, не беше си обещавал със стиснати зъби, че ще направи всичко, за да пробие на новото място.

Гледах Рижия и все едно виждах вариант на самия себе си — само че не зарязал ученето поради безпаричие, а дипломирал се преспокойно и започнал работа по специалността. Ако не бях напуснал преди пет години университета, досега можеше да съм станал солиден автор и да кося същите като на рижия адвокат дискретни изискани костюми. Да съм с японски часовник и да гледам в бъдещето с хладнокръвен оптимизъм.

Да, в началото на деветдесетте години, когато и аз, и шефът Михаил, и още десетки хиляди млади хора пристигнахме тук, в столицата, можеше да се намери работа; схватливият и храбър пришълец винаги би успял, прилагайки малко хитрост, да си намери прилична работа. Но тя се заплащаше винаги неофициално, „в плик“. Парите стигаха точно колкото да си плащаш наема. Хазаите и работодателите сякаш се бяха споразумели. Който искаше да живее самостоятелно, оставяше на хазаина всичките си пари. Москва плащаше, но веднага си прибираше парите обратно!