Читать «Гняв» онлайн - страница 88

— Ще ни заведеш на мястото, където си видял за последен път лейди Мериън и детето и ние двамата с Арт ще продължим — Грифит се наведе от седлото, за да се приближи повече към Били. — Ти ще се върнеш в замъка. Може би в „Уентхейвън“ ще се намери начин да се спрат Кледуин и Харботъл.

По широкото лице на Били пробяга усмивка.

— Да, може би. Може би.

* * *

— А, Били — Уентхейвън се усмихна на война, когото беше назначил да охранява Мериън, когато той се появи на вратата на спалнята му. Потупа главата на Хани, когато тя излая и й заповяда да млъкне. — Влизай, Били, и бъди добре дошъл.

Уентхейвън се направи, че не забелязва плахия начин, по който Били пристъпи в стаята. Не обърна внимание на калта, която Били нанесе върху хубавия килим и на шумното му възбудено дишане с отворена уста. Уентхейвън напълни две халби бира, наруга кучето и се отправи към стола с възглавнички, който наричаше свой.

— Ела да изпием по халба бира заедно, Били.

— Милорд — само новопостъпилите слугини бяха толкова притеснени и объркани. — Не мога да пия с вас.

— Но защо?

— Не е редно.

Уентхейвън се засмя снизходително и потъна в креслото. Хани се сви в краката му.

— Мисля, че моят ранг ми дава право да решавам кое е редно и кое не. В края на краищата, ако аз реша да изпия чаша бира с един от най-старите си и най-предани воини, никой не може да ме спре.

Били промълви нещо нечленоразделно в отговор.

— Сега ела и седни тук — Уентхейвън премести по-близо до себе си една мека табуретка за крака, — и ще поговорим.

Той не обърна внимание на мърморенето на Били и продължи доброжелателно да се усмихва, докато Били наместваше туловището си на ниското столче.

— Удобно ли ти е, Били?

Беше очевидно, че не му е удобно, но Били кимна в знак на съгласие.

— Ето твоята бира, Били.

Ръката, която Били протегна, за да поеме бирата, видимо трепереше.

— Я сега кажи, Били, откога работиш за мен?

— А… — чашата се удари в зъбите на Били, когато той се опита да отпие. — А… в години ли?

На Уентхейвън му липсваше Мериън, липсваше му някой, с когото да разменя остроумни нападки. Липсваше му поне един сред всичките тези глупци около него, който да не е невероятно тъп. Той вдигна очи и видя Хани да се надига с вирнат нос и разширени ноздри, като че ли беше надушила някаква следа. Той каза на Били.

— В години ще е добре.

— Ами… дойдох във войската, когато бях около единадесетгодишен, милорд, а сега съм… — Били премигна, докато се опитваше да пресметне. — Мисля, че сега съм на тридесет и две… ами… значи около шестнадесет години, мисля, милорд.

Графът едва не падна от стола. Глупакът му с глупак!

— Това е добре, Били.

Хани отиде до завесите, които се спускаха на дипли до стената и задуши още по-звучно.

— И колко пъти си напускал „Уентхейвън“ през тези години?

— Никога! Е… — Били се сви, като разбра накъде бие въпросът на Уентхейвън, — само за два дни.

— Вчера и онзи ден?

Хани завря глава под завесата и завъртя опашка.

— А… да, мислех, че това ще кажете.

— Пий бирата си, Били. Не съм доволен от това, че не ти е удобно. Караш ме да се чувствам лош домакин — любопитен и подозрителен, Уентхейвън отиде до завесата. — Ти трепериш? Ветрецът ли те притеснява? Искаш ли така да дръпна завесата, че да не се полюлява?