Читать «Гняв» онлайн - страница 84

Можеше ли нещо такова в един момент да се окаже и прекрасно, и пагубно? Можеше ли мъж, чието наказание е върховна наслада, да се обърне срещу нея? Възможно ли беше тя да не го е преценила правилно?

Мериън рязко вдигна глава и се огледа. Лайънъл го нямаше. Къде ли беше изчезнал за толкова кратко време?

— Лайънъл?

Той не отговори.

— Лайънъл! — тя наостри уши, но не чу нищо. Той се криеше от нея. Двамата често играеха на криеница, но при много по-спокойни обстоятелства. Тревогата сякаш я изстреля от земята и тя скочи на крака. Напевно, почти през смях, тя извика.

— Къде е Лайънъл?

Отговори й веселият му смях и тя се успокои. Не се беше загубил, не беше отвлечен. Сега трябваше да го открие, да го метне на седлото за поредния, разнебитващ кокалите, изтощителен преход.

— Лайънъл? — тя се прокрадваше дебнешком между дърветата. — Къде е Лайънъл? Къде е Лайънъл? — при всяко негово засмиване тя се приближаваше все повече. Миг преди да се озове в ръцете й, той изхвърча от скривалището си и хукна право към потока. — О, Лайънъл — възкликна тя и се втурна след него. Водата покри ботушите и намокри панталона й. Той се спъна и падна. Тя го сграбчи, като намокри ръкавите и краищата на палтото си и го повлече към брега. — Вир-вода си! — започна да опява тя, понесла го в протегнатите си напред ръце. — Остава само да се разболееш. О, Лайънъл!

Това вече й дойде много. Всичко взе да й идва в повече. Тя едва сдържаше сълзите си, докато го преобличаше, изливаше водата от ботушите си и изстискваше ръкавите и палтото.

Когато привърши, тя изчурулика бодро на Лайънъл.

— Време е да тръгваме, момчето ми.

— Не!

Тя се сборичка с него.

— Мама ще те сложи на седлото.

— Не!

— … и ще се качи на коня…

— Лайънъл няма върви — каза ясно той.

Тя трепна. Едва вчера беше казал първата си дума. Днес каза първото си изречение. Тя си спомни разказа на Грифит за това как майка му се видяла в чудо от внезапно появилото му се красноречие, а самият Грифит й беше обещал, че нейният Лайънъл ще говори. И на нея й се прииска Грифит да е с тях, защото птиците бяха замлъкнали и тя отново дочу тътрещите се стъпки на непознат мъж.

Девета глава

— Задникът ме боли вече от тоя кон. Претърсихме половината Ланкастър през последните два дни, без да открием нищо — Арт посочи с ръка пълната с опасности гора около тях. — Всичко, което намерихме, са само следи, които не водят до никъде. Никой не е виждал лейди Мериън и ако искаш да чуеш мнението ми, ние сме заблудени. Тя навярно е още в замъка „Уентхейвън“ и се крие удобно изтегната в някое легло в някоя стая.

Грифит изсумтя.

— Възможно е. Но бих се заклел, че е избягала като подплашена сърна. Не мислиш ли, че някой ни разиграва с водещите доникъде следи?

— Имаш предвид, че някой я е пипнал и се превива от смях, докато ние си играем на следотърсачи? — Арт разтри споменатия преди малко задник. — Започвам упорито да се съмнявам, че е така.

Грифит обърна коня си към замъка и каза.

— Хайде да се върнем и да подгоним дивеча си по друг начин.