Читать «Гняв» онлайн - страница 57

Това беше и причината, беше го споделил с Мериън, да се грижи така усърдно за кучетата. Но като го видя сега, гол до кръста, с потопени до лактите ръце в мръсната вода, да плакне едно опитващо да се изтръгне от ръцете му куче, Мериън се усъмни, че това е единствената причина.

— Ах, Уентхейвън, да можеха да те видят сега враговете ти.

Графът не беше успял да чуе леките й стъпки по тревата, заглушавани от воя на кучетата, но въпреки това не изглеждаше изненадан.

— Ако можеха да ме видят сега, щяха да поискат да купят този невъзпитан спаниел и аз щях да им го продам — той пусна кучето и продължи да го наблюдава, докато то се мъчеше да се измъкне от каменното корито. Един от кучкарите го пое. — Изсуши го добре и да не съм чул повече да прокашля! — заповяда Уентхейвън.

— Да, милорд — кучкарят се поклони и след това извика. — Момчета, чиста вода за следващото куче! Побързайте!

Двама се втурнаха да изпразват коритата за изплакване и къпане, а други двама хукнаха с кофи за вода от кладенеца. Личеше си, че на момчетата не им е за първи път да вършат тази работа. След като почистиха коритата, вдигнаха ги на високи до кръста дървени магарета и ги напълниха с прясна вода.

Докато оглеждаше мокрите си пръсти със сбръчкана кожа, Уентхейвън измърмори.

— Ако не съм тук през цялото време, няма да се грижат както трябва за кучетата.

— Шелдън си го бива, нали? — попита Мериън.

— Няма по-добър от него в цяла Англия. Затова го ценя.

— Тогава можеш да му имаш доверие.

— Имам му доверие — Уентхейвън се върна при току-що напълненото корито и свирна. Любимата му кучка се изправи на задни лапи и скочи вътре. Пръсна вода и намокри престилката, която Уентхейвън беше завързал през кръста си. С топъл глас, който беше привилегия само за любимците му, той й заговори.

— О, ти си сладурана. Да, истинска сладурана — малкият светъл спаниел запляска по водата, опитвайки се да го лизне по лицето и Уентхейвън се наведе и подложи бузата си. — Най-доброто куче. Най-доброто и най-хубавото — той взе специалния сапун, с който ги къпеше, за да убие паразитите и отчупи едно парче. Кимна на Мериън с глава, посочвайки й да застане от другата страна на корито, за да може да я вижда, и попита.

— Какво те води насам?

Стъпила здраво на крака и сложила ръце на хълбоците, тя смело му отговори.

— Грабежът в къщата ми!

Кучката в коритото излая срещу сърдития тон на Мериън.

— Някой се е опитал да ограби къщата ти? — попита Уентхейвън.

— По твоя заповед, кълна се!

Когато отговори, гласът на Уентхейвън звучеше много благо.

— Правя всичко възможно да имам пръст във всяко дело, което става в замъка, но невинаги успявам. Този случай е точно такъв. Какво са взели?

— Не знам. Знам само… — тя не продължи, защото чак сега се замисли за хаоса, който беше оставила в къщичката. Допреди миг я интересуваше единствено Лайънъл. Сега разбра колко много от личните й вещи бяха унищожени. Спомени от кралския двор, подаръци от лейди Елизабет, съкровища от детинството — всичко беше отишло на вятъра.