Читать «Гняв» онлайн - страница 161

— Наистина ли сте сигурен, сър?

Грифит кимна.

— Затвори вратата след себе си.

Мериън едва изчака резето да изщрака и се хвърли към Грифит. Сграбчи ръцете му. Ноктите й се забиха в кожата му. Вдигна мръсното си лице към него и го погледна като сираче — сираче, чиито зелени очи направо му разкъсаха сърцето.

— Какво има, любима? Какво се е случило?

— Харботъл ни нападна.

Плътният й глас се пречупи и Грифит силно я притисна към гърдите си, за да я успокои, още преди да е узнал за отвличането на Лайънъл.

— Нарани ли те?

— Мен? Не, мен не. Нещо по-лошо. Отвлече Лайънъл. Той…

— Лайънъл? — Грифит отпусна прегръдката си. — Лайънъл? Какво правеше Лайънъл с теб?

— Той е мой син — тя сграбчи раменете му и го разтърси в отчаян опит да го принуди да разбере. — Чуй ме! Харботъл отвлече Лайънъл. Грифит, трябва да го намерим.

Хенри се изправи до масата, за да привлече вниманието им. Мериън неохотно пусна Грифит и се поклони, защото много добре знаеше кой стои пред нея, без да й го представят. Грифит обаче ги представи един на друг със стегнато от напрежение гърло и кралят и неугледната дама се загледаха жадно, сякаш бяха чисто голи.

След това Хенри посочи пейката до огъня.

— Седнете. Вие сте изморена и мокра, а има и какво да ни разкажете. Нещо, което трябва да знам. Кой е Харботъл и защо е отвлякъл детето?

Мериън се подчини.

— Детето се казва Лайънъл. Той е мой син и не разбирам защо някой би искал да го отвлече. Но що се отнася до Харботъл, той е един истински разбойник, макар че е рицар. Някога е служил на баща ми и аз се страхувам от най-лошото — тя се изправи и видя, че Грифит е застанал до нея. — Трябва веднага да тръгваме. Не ми се мисли какво може да прави Харботъл с него — може да го захвърли някъде, да го бие…

Тя залитна и два чифта ръце се протегнаха да й помогнат да седне.

Хенри каза над главата й.

— Напомня ми на Елизабет, когато с нея е малкият Артур. Тази нежна жена се превръща в тигрица при мисълта, че някаква опасност грози сина й.

Грифит не беше съвсем съгласен, но нито възрази, нито каза нещо друго. В настъпилата тишина Мериън се замисли, че беше дошла при него с надеждата да намери здрава скала, на която да се опре, но вместо това тази скала се оказа само твърда, студена и безразлична.

— Къде е Арт? — попита той.

Тя примря.

— Арт?

— Да, Арт, моят оръженосец и приятел. Единственият човек, на когото имахме вяра да те доведе при мен от Уелс.

Огнени тръпки полазиха гърба й, но те не можеха да я стоплят. Тя цялата се разтрепери.

— Мериън — Грифит се наведе, така че лицето му се изравни с нейното, — къде е Арт?

Тя се опита да му каже. Наистина се опита. Отвори уста, но думите не искаха да излязат. Не можеха. Не можеха да излязат срещу разкривеното от болка лице на Грифит.

— Мъртъв ли е? — промълви Грифит.

— Харботъл го уби.

— Имаше ли скала там, където се случи това?

Тя разбра защо й задава този въпрос.