Читать «Гняв» онлайн - страница 16

— Лейди Мериън Уентхейвън — Грифит разтри челото си, опитвайки се да намали главоболието. — Някаква роднина на графа е.

— Не си ми казал какво се случи с лейди Мериън, но аз се обзалагам, че знам. Обзалагам се, че знам.

Грифит беше готов да преглътне обидата, но някакво лошо предчувствие го накара да попита.

— Какво знаеш?

— Дъртата дебелана, лейди Мериън те е награбила — Арт сграбчи с ръка въздуха. — Ти си успял да се отскубнеш от старата вещица — той започна да се боричка с въображаем противник, разигравайки сцената. — И грозната мръсница е забила тлъстия си юмрук в лицето ти.

Грифит прекъсната Арт в момента, когато се беше вживял в ролята на Мериън, нанасяща удара, и каза:

— Тя не е дебела, нито е стара и грозна.

Арт замръзна на място и погледът му се изостри.

— О? Нима?

Грифит се строполи върху пухения дюшек и намести в движение възглавничките зад гърба си. Използва същото време, за да намести и мислите в главата си.

Той знаеше накъде бие Арт. Верният му прислужник, поради някаква негова си причина, беше решил, че Грифит трябва отново да се ожени и проучваше най-внимателно всяка новопоявила се жена. Сега той се беше заел с Мериън. И ако Грифит му я опишеше като привлекателна, Арт щеше да се лепне за тази възможност като кал върху селско прасе. Още по-лошо щеше да стане, ако Грифит направеше обратното, и Арт случайно я види някъде, и разбере, че е бил излъган. Тогава щеше да направи подробен разбор на тема извъртането на Грифит. Така че той не смееше да изрази възхищението си от Мериън.

Не че харесваше енергични жени, които се усмихват прекалено често. Някак си прекалено изразително. Той каза на Арт.

— Тя е млада.

Арт налапа стръвта.

— Колко млада?

Обикновените хора най-често си служеха с куп думи, за да изразят някакво настроение, което тя предаваше само с една своя усмивка. Грифит не беше забравил надменната й усмивка, леко наклонената към него глава, живите очи, плътните устни с едва повдигнати ъгълчета и двете чаровни трапчинки на бузите й.

— Двадесет. Може би двадесет и една.

— Точно за теб! — ентусиазира се Арт. — След като ти си на двадесет и осем. Какъв цвят е косата й?

Не, Грифит много добре помнеше предизвикателната й усмивка, застанала срещу него с изправени рамене и изпънати гърди. Зъбите й блестяха, а тези чаровни трапчинки на двете бузи.

— Червена.

— Червена коса ли? — Арт свъси вежди. — Англичанките нямат червени коси. Сигурно я боядисва, с онази ярка, противна червена боя, която жените използват.

Грифит присви очи и се престори, че се опитва да си спомни, въпреки че нищо не беше забравил. Помнеше всичко много добре.

— Не я боядисва.

— Тогава е с цвят на мед?

— Червена! — отсече Грифит. — Но някои мъже могат да я намерят красива.

— Тогава е като пламък — със задоволство обяви Арт.

— М-м — Грифит не намираше сили в себе си да забрави самодоволната й усмивка, широко отворените й живи очи, високите поруменели скули, пълните устни, белите зъби… чаровните трапчинки на бузите… Тя се забавляваше с него. Как ли щеше да изглежда, ако се смееха заедно?

— Горещ пламък — промълви Грифит.