Читать «Гняв» онлайн - страница 149

— Какво смятате да правим? Да дърдорим цял ден или да вървим?

— Тръгваме веднага, драги — саркастично каза тя.

Долан само кимна.

— Най-после налучка държанието, което трябва да има една жена.

— Кой си ти да ми казваш как трябва да се държат жените? Ти ме предаде.

— Аз? — заби пръст в гърдите си Долан и поклати глава. — Мислиш ли, че парите ти могат да купят верността ми?

— Но, но мислех, че злобата ще запечата устата ти.

— Да, щеше, но приятелите ти бяха много разтревожени, че си избягала. Толкова разтревожени, че да ме заплашат с изгнание, ако им откажа съдействие — конят отново се опита да избяга и Долан го перна с поводите през муцуната. — Достатъчно се наскитах. Няма да се оставя да ме изхвърлят още веднъж от „Пауъл“. Най-малко заради някаква си женичка като теб.

С разтреперен от ярост глас тя рече.

— Ти си жалък.

Той се усмихна и красотата му се сля със злобата.

— Да, такъв съм. Чак сега ли го разбра?

Мериън тръсна глава и гневно отстъпи назад. Арт я последва с Лайънъл на ръце, а след тях тръгна, справяйки се с лекота с коня, и Долан. Той попита.

— Откъде си намерила този прекрасен кон?

— Името на коня е Джек.

— Съкратеното на Джек Глупака ли? — предположи Долан с необичайна точност. — Има голяма задница като всички глупаци, които съм срещал. Сигурно силиците му едва стигат да носи собствените си бълхи — той удари Джек по хълбока, — но нека да видим колко бързо можем да го накараме да размърда тази задница.

Ентусиазираният вик на Лайънъл заглуши несъгласието на Мериън, която извика.

— О, не!

Арт сложи ръка на рамото й.

— Не се тревожи. Долан ще пази момчето.

— Долан не обича деца — отвърна раздразнено тя.

Арт промърмори.

— Възможно е.

Мериън наблюдаваше замислено как синът й и новите му приятели се носят напред и си мечтаеше да може да бъде като тях — щастлива, безгрижна, със задоволена душа.

— Какво е мнението на Грифит за талисмана му?

— Талисман ли? — Арт се направи, че не разбира, но после сякаш си спомни. — А, талисманът му! Камъче и кичур коса. Невероятен талисман си му изпратила, момичето ми.

— Той разбра ли?… — тя си пое въздух. — Хареса ли го?

— Разбира се не мога да отговоря от негово име. Да бъда категоричен, имам предвид — той изви гъстите си вежди. — Но беше като сърдит мечок, докато не го пуснах в дисагите му. Да, сърдит като мечка, току-що събудена от зимния й сън.

— Не мога да повярвам, че му го изпратих. Ама че глупава работа. Типично женска — тя заби свитата си в юмрук ръка в дланта на другата. — Но изглеждаше толкова засегнат, когато ме остави и не можех да спра да мисля, че ще се бие по-уверено, ако има частица от мен до себе си.

— Когато видя камъчето, което предполагам символизира него самия, и твоята коса, част от теб самата, той се усмихна толкова мило и се зачуди как си могла да му пратиш такова открито послание. Мисълта, че ще го чакаш да се върне, направо го ощастливи.

— Не си е мислил така — тя заора с крак пръстта. — Нали?

— Щеше да бъде по-благородно, ако не беше изпратила нищо — каза сурово Арт.

— Е, добре, не мисля, че той има право да си въобразява, че ме познава много добре само защото е вълшебник в леглото.