Читать «Гняв» онлайн - страница 128

Смееше се. Беше отметнал назад глава, сложил ръце на кръста и всяка частица на тялото му пръскаше задоволство.

Тя бързо отскочи назад, за да се скрие зад вратата, но той не се усмихваше на нея. Смееше се от радост, както всички тези ненормални, лишени от въображение мъже, които тръгваха към бойното поле, без да обърнат поглед назад. Разтреперена, тя се облегна на стената и избърса студената пот, избила по челото й.

Не трябваше да бъде толкова заядлива и дребнава предишния ден. Трябваше да го благослови веднага щом разбра, че тръгва да изпълни дълга си към своя крал. Вместо това тя се нацупи, наговори му куп небивалици, каза му, че не го желае. А всъщност беше разкъсвана от всепоглъщаща ревност.

Ревнуваше от Хенри.

Знаеше, че ако свърже живота си с Грифит, никога няма да има повод да се тревожи заради друга жена. Клетвата му за вярност в брака щеше да бъде неделима част от безкомпромисния му морален кодекс, на който той никога нямаше да изневери. Да, ако се ожени за Грифит, ще бъде единствената жена в неговия живот, но винаги на второ място — след необходимостта да се бие и да служи на своя крал.

Как смееше той да скача от леглото, в което е заедно с нея, когато Хенри го призове? Как можеше да загърби с такава жизнерадост страстта, която ги беше събрала?

Той си мислеше, че тя нищо не подозира, но всъщност тя много добре виждаше, че той ненавижда лудостта, която го обземаше в мига, в който я вземеше в обятията си. Чудно защо, но той беше убеден, че за нея не е толкова позорно, когато той не оправдава очакванията й, колкото е позорно за него, когато се отдава своята страст.

Излизаше, че да служи на Хенри е достойно, а да служи на нея — обидно.

Разкъсващата ревност я ужасяваше. Какво беше това чувство, което Грифит бе породил у нея? Беше ли то нещо повече от страст? Дали това не беше някакво размекващо разнежване, което я отклоняваше от смелия и справедлив път, който беше следвала досега?

Тя трябваше да се откаже от него. Щеше да се откаже от това чувство, но не днес. Днес пред нея се изправяше фактът, че Грифит може никога повече да не се върне.

Лицето й се изкриви в недоумение, когато погледна червената кожена торбичка, която стискаше здраво в юмрука си, и се зачуди как би могла да я изпрати на Грифит, без той да разбере това. Беше приготвила нещата в нея, без да има и най-малката представа от военна стратегия, но сега трябваше да се съобразява само с фактите. Или трябваше да му я даде открито — а тя беше сигурна, че гордостта й няма да го позволи — или трябваше да намери начин да я мушне сред другите му вещи в дисагите.

— Милейди!

Гласът на Арт я сепна. Тя подскочи и се извъртя.

— Какво правите тук? Студено е, а вие не сте още оздравяла — той сложи ръка на рамото й и я побутна нагоре по стълбите. — Можете да махнете за сбогом на Грифит и от вашата стая, но засега… — той отстъпи крачка назад и се взря в лицето й. — Защо така се хилите насреща ми?