Читать «Гняв» онлайн - страница 127

— Нали ще си тук, когато се върна?

Тя изстреля въпроса си като пусната от тетивата стрела.

— Ще се върнеш ли?

Той остана зашеметен от този въпрос. Какво имаше предвид тя? Съмняваше се, че ще я изостави? Страхуваше се, че ще си намери друга жена?

Или се страхуваше, че ще го ранят в битка?

Топла вълна бавно се завихри в корема му и заля цялото му тяло. Тя рязко отдръпна ръката си, като че ли неговата топлина я беше опарила, и той осъзна, че се е разхилил като кралски шут.

— Ще се върна при теб, кълна се в това, но ще си взема талисман от теб, който ще нося до сърцето си.

Когато тя повторно отмести ръката си, той усети истинска болка.

— Нямам талисман, за да ти дам.

Тогава аз сам ще си взема — той хвана кичур от дългите червени коси, отдели няколко косъма, които отскубна с рязко дръпване, и ги размаха пред очите й.

— Един талисман, който ще ми даде силата на Самсон в предстоящата битка.

* * *

Чувството за вина вдигна Мериън от удобното легло още преди изгрев — слънце на следващата сутрин. Чувството за вина я държеше на крак и й даваше сили да се справи със стръмното вито стълбище, което сякаш се изплъзваше под несигурните й стъпки. Предния ден беше изразходвала и без това малкото си сили, но трябваше да зърне още веднъж Грифит, преди да замине.

Не можеше да го остави да тръгне, без да го види.

Може би никога повече да не го види.

Тя избърса насълзените си очи с ръкава на ризата си и продължи по дългия си път към двора на замъка. Външната врата беше отворена и пропускаше лекия ветрец нагоре към кулата. Тя мразовито потръпна и по-плътно обви около раменете си одеялото, с което се беше наметнала. Чуваше как мъжете си разменят ругатни на висок глас, докато довършваха последните приготовления, преди да поемат бойния поход.

Колко глупави и невежи бяха тези мъже. Не разбираха ли, че смъртта ги дебне? Не разбираше ли той, че цялото му мъжество на бойното поле можеше да рухне само за миг, ако един-единствен камък, изстрелян от катапулта, премаже костите му, ако някоя стрела го прониже, ако падне от коня и някой рицар го стъпче със своя кон? Тя беше прекарала нощта, като си представяше на живо различните страховити начини, по които той можеше да намери смъртта си на бойното поле… А в същото време Грифит и бойците му се смееха!

Когато стъпи върху последното стъпало, тя се подпря на стената, пое няколко жадни глътки въздух и мъчително преглътна. Гърлото й дращеше, но не смееше да се изкашля от страх да не се издаде. Тази нейна приумица я объркваше и ако някой, най-вече Грифит, я откриеше, тя щеше да се почувства смъртно унизена.

През отворената врата обаче тя спокойно можеше да наблюдава мъжете, момчетата и конете, които се суетяха из двора. Но никъде не успя да зърне Грифит, затова се подаде малко навън. Вълненият й панталон не можеше да я защити от студа, който лъхаше от каменния под. Тя заби пръстите на краката си в прага на вратата и го видя.