Читать «Гняв» онлайн - страница 109

— Не се чувствам достатъчно добре за среща с него.

Ангарад натисна главата й във възглавницата.

— Само преди миг беше достатъчно добре, за да станеш.

Мериън се възпротиви доста неубедително.

— Ще ми стане по-зле, ако се срещна с него.

— Ще ти стане по-добре! — Ангарад натисна с длан гърба на Мериън. — Чуй само как бие сърцето ти. Ще ти раздвижи кръвта и ще изхвърлиш всички отрови, от които сега ти е зле.

Мериън зарови глава във възглавницата, за да скрие зачервените си страни. Щом Ангарад забеляза толкова лесно объркването и страха й, дали и някой друг нямаше да ги забележи? Дали Грифит щеше да ги види?

Никога в живота си Мериън не се беше крила заради проблемите, които има. Наистина в онези години лейди Елизабет дори се беше оплакала, че се втурва към тях. Но тогава беше различно. Сега тя не беше на дуел, в който трябва да демонстрира ловкостта на своя меч или дързостта, с която посреща предизвикателството.

Сега трябваше да застане лице в лице с мъжа, който я беше довел до предела на самообладанието й и който я беше накарал дори да премине отвъд този предел. Беше нахлул в душата и тялото й и то с нейна помощ. Беше откраднал нещо, което никога не можеше да бъде върнато — нейната невинност — и на нейно място се беше настанила безизходицата, която я затваряше в един омагьосан кръг.

Тя надигна глава и помоли.

— Не може ли да почакаме до утре.

Мериън подскочи, когато Грифит отговори на въпроса й.

— Нито ден повече.

Само един поглед й беше достатъчен. Грифит приличаше на някой от онези древни побити камъни, които стърчат от земята. Беше ги видяла по време на пътешествието си през Англия. Още повече от тях видя в Уелс. Тук ги наричаха менхири. Обрулени от ветровете и дъждовете, те стояха непоклатими, нерушими, неразгадаеми. Това бяха паметници, които отричаха хода на времето и мълчаливо провъзгласяваха своето величие.

Тишината в стаята изопна нервите на Мериън, за които никога не си беше давала сметка преди, и тя се реши да го погледне още веднъж.

Сега Грифит се бе приближил към нея и вече не беше само една заплашителна грамада, а мъж. Мъж, който беше твърд, разгорещен и огромен — като менхир, топъл като земята, от която е излязъл.

Можеха ли те двамата да общуват без думи? Колкото и да не й се искаше, Мериън трябваше да си признае, че могат. Като че ли той ясно й беше казал каква ярост го изпълва и какви желания го разкъсват. Той я желаеше до лудост и в същото време се ненавиждаше, че я желае.

Дали Грифит имаше някаква слабост? Ако имаше, слабостта му беше тя, и той се бореше със себе си, за да я постави на полагаемото й се място в своя добре организиран живот.

Гласът му беше станал дрезгав от изгарящата го страст, когато я попита.

— Добре ли си?

Тя усети, че за пореден път е загубила дар слово и само кимна.

— Веднага щом обявят годежа ни в църквата, ще се оженим.

Тя моментално възвърна способността си да говори и отсече.

— Не!

Той сякаш изведнъж се извиси над нея.

— Трябва да бъдем отговорни за действията си.

Когато застана лице в лице срещу него, тя не можеше да мисли за нищо друго, освен за скандалната им веселба между чаршафите. Но трябваше да помисли и за друго. Тя беше отговорна за Лайънъл. Като внимаваше да не напряга все още болното си гърло, тя отвърна.