Читать «Огнено кръщение» онлайн - страница 54

— Кажи, откъде знаеше, че съм вещер?

Джуджето се опули срещу него и се усмихна лукаво:

— Бих могъл да се похваля с наблюдателността си. Бих могъл да кажа, че съм забелязал как се променят очите ти в сумрак и на слънчева светлина. Също така бих могъл да ти кажа, че съм джудже вряло и кипяло и съм чувал това-онова за Гералт от Ривия. Но истината е много банална. Не гледай като вълк. Ти си потаен, но приятелят, ти, бардът, пее и дърдори, не може да си затвори устата. Така научих каква ти е професията.

Гералт се въздържа от задаването на следващия въпрос. Нямаше нужда да го задава.

— Е, добре — продължи Золтан. — Лютичето издрънка всичко. Явно почувства, че ценим откровеността, а и ние не крием, че сме приятелски настроени към него. Накратко: знам защо толкова бързате на юг. Знам какви спешни и важни дела те водят в Нилфгард. Знам кого смяташ да търсиш там. И то не само от дрънканиците на поета. Преди войната живях в Цинтра и съм слушал разкази за Детето на Изненадата и белокосия вещер, за когото е била предназначена тази Изненада.

Гералт и този път не направи никакви коментари.

— Останалото наистина е въпрос на наблюдателност — продължи джуджето. — Ти пощади това отвратително чудовище, макар и да си вещер, а вещерите точно затова са създадени — да унищожават такива чудовища. Но чудовището не е причинило нищо лошо на твоята Изненада, така че ти пожали меча, само прогони звяра с дрънкане по капака. Защото ти сега не си вещер, а благороден рицар, който бърза да помогне на похитената и притеснена девойка.

След като отново не дочака отговор, джуджето добави:

— През цялото време ме пробождаш с поглед. Все очакваш предателство, боиш се разкритата тайна да не се обърне срещу теб. Не се измъчвай. Ще стигнем заедно до Ина, като си помагаме и се поддържаме. И ти имаш същата цел като нас — да оцелеем и да продължим да живеем. За да продължим да изпълняваме благородната си мисия. Или за да продължим да живеем обикновено, но така, че в сетния си час да не се срамуваме от себе си. Мислиш, че си се променил. Че светът се е променил. Но светът си е същият като преди. И ти си такъв, какъвто си бил. Не се измъчвай.

Вещерът все така не се обаждаше, но Золтан продължи монолога си, без да се обезкуражава от мълчанието му:

— И не си и помисляй да се отделяш от нас и да пътуваш самотно на юг, през Бруге и Соден, до Яруга. Трябва да потърсим друг път към Нилфгард. Ако искаш, мога да те посъветвам…

— Не ме съветвай. — Гералт помасажира коляното си, което го болеше вече от няколко дни. — Не ме съветвай, Золтан.

Намери Лютичето да седи до играещите на гвинт джуджета. Безмълвно го хвана за ръкава и го отведе в гората. Поетът веднага съобрази за какво става въпрос — достатъчен му беше един поглед към лицето на вещера.

— Дърдорко — каза тихо Гералт. — Дрънкало. Заслужаваш да ти изтръгна езика, плямпало. Защо не си го държа зад зъбите?

Трубадурът мълчеше, но изражението му беше гордо.

— Когато се разчу, че съм се сприятелил с теб — продължи вещерът, — някои разумни хора се чудеха на това мое запознанство. Бяха изумени, че ти позволявам да пътешестваш с мен. Съветваха ме, когато отидем на някое безлюдно място да те ограбя, да те хвърля в някоя яма и да те посипя с листа. Наистина съжалявам, че не ги послушах.