Читать «Огнено кръщение» онлайн - страница 55

— Нима беше толкова голяма тайна кой си и какво замисляш? — избухна неочаквано Лютичето. — И пред всички ли трябваше да се крием и да се преструваме? Тези джуджета… Те като че ли са съвсем подходящи да ни бъдат компания…

— Аз нямам компания — промърмори вещерът. — Нямам. И не искам да имам. Не ми трябва. Разбираш ли?

— Естествено, че разбира — отговори иззад рамото му Милва. — И аз също разбирам. Не теб никой не ти е нужен, вещерю. Често го демонстрираш.

— Не водя лична война. — Той рязко се обърна. — Не ми трябва компания от смелчаги, защото не отивам в Нилфгард, за да спасявам света и да повалям империята на злото. Отивам при Цири. И затова мога да отида и сам. Извинявайте ако звучи грозно, но останалите не ме интересуват. А сега се махайте. Искам да остана сам.

Когато се обърна, се оказа, че си е отишъл само Лютичето.

— Отново сънувах — изрече той. — Милва, губя време. Губя време! Тя се нуждае от мен. Нуждае се от помощ!

— Говори — каза тя тихо. — Изкарай го от себе си. Дори и да е страшно, изкарай го!

— Не беше страшно. В съня ми… Тя танцуваше. Танцуваше в някаква задимена плевня. И беше щастлива, по дяволите! Свиреше музика, някой се провикваше… Цялата плевня се тресеше от викове и кикотене… А тя танцуваше, танцуваше, тропаше с токове… А над покрива на тази проклета плевня, в студения, нощен въздух… танцуваше смъртта. Милва… Мария… Тя се нуждае от мен.

Милва извърна поглед.

— Не само тя — прошепна.

Така, че той да не я чуе.

* * *

На следващото спиране вещерът се заинтересува от сихила, мечът на Золтан, на който беше успял да хвърли един поглед по време на приключението с окоглава. Джуджето незабавно разгърна котешките кожи и измъкна меча от лакираната ножница.

Мечът беше дълъг около четирийсет цала и тежеше не повече от трийсет и пет унции¹⁷. Значителна част от него беше покрита с тайнствени рунически знаци. Острието беше небесносиньо и страшно остро — след като придобиеше навик, човек би могъл спокойно да се бръсне с него. Дванайсетцаловата ръкохватка, покрита с пресичащи се ленти от гущерова кожа, имаше цилиндричен месингов накрайник и малък, майсторски изработен предпазител.

— Хубава вещ. — Гералт повъртя сихила във въздуха, нанесе бърз удар вляво и мълниеносно зае защитна позиция. — Всъщност отлично желязо.

— Ха! — изсумтя Пърсифал Шутенбах. — Желязо! Огледай го по-внимателно, защото след малко ще започнеш да го наричаш боклук.

— Някога имах по-хубав меч.

— Не споря — сви рамене Золтан. — Защото той със сигурност е бил изкован в нашите ковачници. Вие, вещерите, умеете да размахвате мечовете, но така и не се научихте да си ги правите сами. Такива мечове се коват само при нас, в Махакам, в подножието на Карбон.

— Джуджетата изработват стоманената сплав и коват слоестата сърцевина — добави Пърсифал. — А с шлифоването и наострянето се занимаваме ние, гномите. В нашите работилници. По наша, гномска технология, точно както някога сме правели нашите гвихири, най-хубавите мечове на света.