Читать «Огнено кръщение» онлайн - страница 35

Гералт се изправи с усилие и помасажира крака си, който го болеше, но колкото и да беше чудно, си изглеждаше наред — вещерът можеше да стои на него, можеше да ходи. Наблизо, отмятайки от себе си притисналия го труп с разкъсано гърло, от земята се надигна Лютичето. Лицето на поета имаше цвят на негасена вар.

Милва се приближи, пътьом вадейки стрелата от тялото на един от убитите.

— Благодаря ти — каза вещерът. — Лютиче, благодари и ти. Това е Милва Баринг. Дължим й живота си.

Милва измъкна стрелата от другия труп, огледа окървавения накрайник. Лютичето измърмори нещо неразбираемо, приведе се в учтив, но леко неустойчив поклон, после падна на колене и повърна.

— Кой е този? — Жената избърса накрайника на стрелата с наръч мокри листа и я прибра в колчана. — Приятел ли ти е, вещерю?

— Да. Казва се Лютичето. Той е поет.

— Поет. — Милва погледна към измъчвания от вече сухи пориви за повръщане трубадур, после вдигна очи. — Щом е така, разбирам. Ако нещо не разбирам, то е защо той повръща тук, вместо да пише рими някъде на спокойствие. Всъщност това не е моя работа.

— Донякъде е твоя. Ти му спаси кожата. А също и моята.

Милва избърса мокрото си от дъжда лице, на което все още можеше да се види отпечатъкът от тетивата. Макар че беше стреляла няколко пъти, резката беше само една — тя постоянно притискаше тетивата си към едно и също място.

— Вече бях в елшака, когато ти си бъбреше с хевкара — каза тя. — Не исках гадината да ме види, пък и нямаше нужда. А после дойдоха другите и започна касапницата. Ти добре се разправи с неколцина. Умееш да боравиш с меча, не може да се отрече. Макар и куцането да ти пречи. Трябваше да поседиш още в Брокилон, да си лекуваш крака. Ще вземеш да го повредиш и после цял живот да куцаш, даваш ли си сметка?

— Ще се справя.

— И на мен така ми се струва. Защото тръгнах след теб — да те предупредя. И да те върна обратно. Нищо няма да се получи от твоя поход. На юг се води война. От Дришот към Бруге се придвижва нилфгардска войска.

— Откъде знаеш?

— Дори и оттук. — Девойката с широк жест посочи труповете и конете. — Това са нилфгардци. Не виждаш ли слънцето на шлемовете им? Бродериите на чуловете? Пригответе се и да си плюем на петите, че току-виж са дошли и други. Тези тук са само разузнавателен отряд.

— Не мисля — поклати глава Гералт. — Бяха дошли за друго.

— За какво?

— За това — посочи той лежащия във фургона, потъмнял от водата ковчег от борово дърво.

Дъждът поутихна, гръмотевиците бяха престанали. Бурята се изместваше на север. Вещерът вдигна захвърления върху листата меч, скочи върху каруцата и изруга тихо, защото болката в коляното му напомни за себе си.

— Помогни ми да го отворим.

— Какво, мъртвеца ли искаш да… — Милва се сепна, виждайки пробитите в капака отвори. — По дяволите! Хевкарът е държал вътре някой жив?