Читать «Огнено кръщение» онлайн - страница 198

— Този път… — Кахир избърса потта от челото си. — Това вече със сигурност са нилфгардци.

Гералт също виждаше, че е така. Конниците, появили се неочаквано на десния бряг, имаха черни и зелени наметала, а конете им бяха с характерните за нилфгардците юзди: Конниците бяха поне стотина.

— Е, сега вече наистина край… — застена салджията. — Майчице, това са Черни!

— За прътовете! — извика вещерът. — За прътовете, и по-бързо! Да се отдалечим от брега!

Задачата отново не се оказа лека. Течението при десния бряг беше силно, салът се носеше под високия склон, над който вече се чуваха виковете на нилфгардците. Когато след минута натискащият пръта Гералт вдигна глава, видя над себе си борови клони. Една изстреляна от върха на склона стрела се заби отвесно в палубата, на две крачки от него. Втората, носеща се към Кахир, той отби с удар на меча.

Милва, Кахир, салджията и помощникът му се отблъсваха вече не от дъното, а от десния бряг, от склона. Гералт захвърли меча, хвана пръта и им помогна, а салът отново започна да се отклонява към средата на течението. Но все още бяха в опасна близост до десния бряг, а по него препускаха преследвачите им. Не бяха успели да се отдалечат много, когато склонът свърши и на плоския, обрасъл с тръстика бряг изскочиха нилфгардците. Във въздуха запяха перата на стрели.

— Скрийте се!

Помощник-салджията изведнъж изруга някак странно й пусна пръта си във водата. Гералт видя окървавения накрайник и четирицаловата стрела, стърчаща от гърба му. Дорестият кон на Кахир се изправи на задните си крака, зацвили, мятайки простреляната си шия, повали Лютичето й скочи зад борда: Останалите коне също цвилеха и се мятаха, салът се тресеше от ударите на копитата им.

— Дръжте конете! — извика вампирът. — Дръжте…

Изведнъж се сепна, падна по гръб на борда, надигна се в седнало положение и наведе глава. От гърдите му стърчеше стрела с черни пера.

Милва видя това. Тя изкрещя диво, хвана лъка, изсипа в краката си стрелите от колчана и започна да стреля. Бързо. Стрела след стрела. Нито една не пропусна целта си.

На брега закипя. Нилфгардците отстъпваха към гората, оставяйки сред тръстиките ранените и убитите. След като се укриха в гората, продължаваха да стрелят, но стрелите вече едва достигаха сала — бързото течение го носеше към средата на реката. Разстоянието беше твърде голямо за нилфгардските лъкове. Но не и за лъка на Милва.

Сред нилфгардците изведнъж се появи офицер с черно наметало, с шлем, на който бяха разперени черни криле. Той крещеше и размахваше боздугана си, сочейки надолу по течението на реката. Милва се разкрачи, вдигна тетивата към крайчеца на устата си и бързо се прицели. Стрелата изсвистя във въздуха, офицерът се изви назад в седлото и увисна в ръцете на подхваналите го войници. Милва отново опъна тетивата и я пусна. Един от придържащите офицера нилфгардци извика сърцераздирателно и се строполи от седлото. Останалите се скриха в гората.