Читать «Огнено кръщение» онлайн - страница 172
Анджей Сапковски
Вещерът седеше на един пън, на ръба на пропаст, от която се разкриваше изглед към блатата и обраслите с тръстика брегове на Яруга. Слънцето залязваше. От тресавището излетя ято жерави и полетя във формата на клин, надавайки крясъци.
„Всичко се обърка — помисли си вещерът, поглеждайки към руините от дърварската колиба и тънката струя дим, издигаща се от огъня на Милва. — Всичко тръгна наопаки. А колко добре започна. Странна беше тази моя компания, но все пак я имах. Имахме цел — близка, реална, конкретна. През Ангрен — на изток, в Каед Дху. Всичко вървеше нормално. Но нещо се обърка. Лош късмет или съдба?“
Жеравите тръбяха сигнала си.
Емиел Регис Рохелек Терзиеф-Годфрой яздеше най-отпред, върху дорестия нилфгардски жребец, придобит от вещера при Армерия. Макар и отначало да се мръщеше на вампира и миризмата му на билки, жребецът бързо свикна и не създаваше повече грижи, отколкото движещата се наблизо Плотка, която риташе в отговор на ухапванията на конските мухи. Зад Регис и Гералт своя Пегас яздеше Лютичето, с превързана глава и с войнствена физиономия. По пътя поетът съчиняваше геройска песен, в бойната мелодия и в римите на която се отразяваха неотдавнашните им приключения. Формата на произведението говореше еднозначно за това, че във всички тези приключения именно авторът и изпълнителят се е оказал най-мъжествен от мъжествените. Процесията приключваше с Милва и Кахир Мавр Дифрин аеп Кеалах. Кахир яздеше отново придобития си дорест жребец и водеше за юздата сив кон, натоварен с част от скромната им екипировка.
Най-накрая излязоха от крайречните блата на малко по-високо разположен сух терен, от чиито хълмове вече можеше да се види блестящата лента на Голяма Яруга, а на север — високите и скалисти подстъпи на далечния масив Махакам. Времето беше прекрасно, слънцето грееше, конските мухи престанаха да хапят и да бръмчат около ушите им. Ботушите и крачолите им бяха изсъхнали. По облените от слънчева светлина склонове се виждаха къпинови храсти, пълни с плодчета, конете започнаха да намират трева, течащите от възвишенията ручеи носеха кристално чиста вода и бяха пълни с пъстърва. Стана възможно да палят огън, когато се мръкне, и дори да присядат около него. Накратко казано, всичко беше прекрасно, и настроението им би трябвало веднага да се оправи. Но не се оправяше. Защо — стана ясно още на един от първите биваци.
— Почакай малко, Гералт — започна поетът, като се оглеждаше и кашляше. — Не бързай към лагера. Аз и Милва искаме да поговорим с теб, тук, насаме. Става въпрос… за Регис.
— Аха. — Вещерът остави на земята наръча сухи съчки. — Започнахте да се страхувате? Време беше.
— Престани — намръщи се Лютичето. — Ние го приехме като приятел, той ни предложи помощта си в търсенето на Цири. Измъкна собствената ми шия от примката, няма да забравя това. Но, по дяволите, усещаме нещо като страх. Учудваш ли се? Ти цял живот си преследвал и убивал такива като него.
— Него не го убих. И нямам намерение да го убивам. Това достатъчно ли ти е? Ако не, то макар и сърцето ми да се къса от жал, не мога да те излекувам от състоянието на страх. Може да звучи парадоксално, но единственият сред нас, който е специалист по лечителството, е именно Регис.
