Читать «Огнено кръщение» онлайн - страница 174

— Гералт?

— Да, Лютиче?

— А ако… Е, питам чисто теоретически… Ако…

— Не знам — отговори вещерът честно и искрено. — Не знам дали бих могъл да го убия. Но наистина предпочитам да не опитвам.

* * *

Лютичето се вслуша в съвета на вещера и реши да си изясни неяснотите и да разсее съмненията. Направи го веднага щом тръгнаха на път. И го направи с обичайния за него такт.

— Милва! — извика той изведнъж, без да спира коня си, и гледайки във вампира. — Не можеш ли да избързаш напред с твоя лък и да простреляш някой елен или глиган? Вече ми омръзнаха плодовете и гъбите, рибата и мекотелите. С удоволствие бих изял за разнообразие парче истинско месо. Ти как мислиш, Регис?

— За кое? — вдигна поглед от шията на коня вампирът.

— За месото! — повтори натъртено поетът. — Уговарям Милва да половува. Ти би ли похапнал прясно месо?

— Бих похапнал.

— А прясна кръв би ли пийнал?

— Кръв? — Регис преглътна. — Не. Ако става въпрос за кръв — благодаря. Но вие ако имате желание, не се стеснявайте.

Гералт, Милва и Кахир запазваха мълчание. Тежко, гробовно мълчание.

— Разбирам накъде биеш, Лютиче — изрече бавно Регис. — И ми позволи да те успокоя. Аз съм вампир, наистина. Но не пия кръв.

Мълчанието стана тежко като олово. Но Лютичето нямаше да е Лютичето, ако си беше затраял.

— Май не ме разбра — отвърна той безгрижно. — Нямах предвид…

— Не пия кръв — прекъсна го Регис. — Отдавна. Отучих се.

— Тоест как така си се отучил?

— Просто така.

— Наистина не разбирам…

— Извинявай. Това е личен въпрос.

— Но…

— Лютиче — не издържа вещерът, — това е елементарно. Регис току-що ти каза да млъкваш. Само че се изрази по-учтиво. Така че бъди така добър да си затвориш устата най-накрая.

* * *

Но посятото зърно на безпокойство и неувереност покълна и израстна. Когато се спряха за нощуване, атмосферата все още беше тежка и напрегната и не се уталожи дори от пронизаната от Милва при реката тлъста, осемфунтова гъска, която намазаха с глина, изпекоха и изядоха, като оглозгаха дори и най-дребните костички. Заситиха глада си, но безпокойството остана. Разговорът не вървеше, въпреки титаничните усилия на Лютичето. Дрънканиците на поета се превърнаха в толкова очевиден монолог, че най-накрая и той самият забеляза това. И млъкна. Възцарилата се край огъня тишина се нарушаваше само от хрущенето на сеното, което дъвчеха конете.

Въпреки късния час, на никой не му се спеше. Милва грееше вода в окачения над огъня котел и изправяше над парата смачканите пера на стрелите си. Кахир ремонтираше скъсана катарама на ботуша си. Гералт дялкаше с ножа си една тояжка. Регис местеше погледа си от един на друг.

— Е, добре — каза той най-накрая. — Явно това е неизбежно. Предавам се, отдавна трябваше да ви дам обяснение…

— Никой не те кара. — Вещерът хвърли в огъня продължително обработваната тояжка и вдигна глава. — На мен, например, твоите обяснения не са ми нужни. Аз съм старомоден тип, ако подам ръка на някого и го приема като приятел, това за мен значи много повече, отколкото договор, сключен при нотариус.