Читать «Бойно поле Земя II» онлайн - страница 130

Значи, поканила тя човека на чаша билков чай, също като мен, само дето аз бях достатъчно възпитан да обявя с рев приземяването си.

Сивият дребосък бил доста приятен. Само дето бил по-дребен от останалите хора. Кожата му била сива, косата му била сива и облеклото му било сиво. Единственото странно нещо била някаква кутия, която била окачена на врата му и висяла върху гърдите му. Казвал нещо на кутията и после тя проговаряла на английски. Гласът на сивия дребосък бил тих и звучал нормално, ала кутията говорела само в един тон.

— Вокодер — каза Джони. — Портативен уред за превод. Описан е в една психлоска книга, но психлосите не ги използват.

Както и да е, сивото човече попитало жената дали има някакви вестници. Естествено, че нямала. Дори не била виждала вестник. Малко хора са виждали. После я попитал дали има някакви исторически книги. Тя разочаровано му отвърнала, че няма, но била чувала какво е книга.

Явно дребосъкът помислил, че тя не разбира, затова доста се потрудил да й покаже с жестове, че му трябва нещо напечатано на хартия.

Тук тя можела да му помогне. Изглежда някой си купил от нея вълна и й дал два от новите кредита. Обяснила му какво представляват.

— Какви кредити?

— Да не би да не си ги виждал? — Стормълонг бръкна в джоба си и извади един. — Сега ни плащат. С тези неща.

Беше банкнота от един кредит, пусната в обръщение от новата Планетарна банка. Джони й хвърли бегъл поглед. Вниманието му бе привлечено от снимката. НЕГОВА снимка. Размахваше един пистолет. Не си приличаше кой знае колко, освен това малко се притесняваше.

Както и да е, продължи Стормълонг, старицата приела банкнотите заради твоята снимка. Закачила си едната на стената. Разменила другата за джобния нож, защото и без това си имала една, закачена на стената.

— Струва ми се, че го е получила доста евтино — отбеляза Джони.

Стормълонг не бе помислил за това. Както и да е, сивото човече си допило чая, поставило внимателно банкнотата между две метални плочки и ги прибрало в някакъв вътрешен джоб. Благодарил, върнал се до кораба, казал няколко думи на някой отвътре и се качил. Викнал на жената да не се приближава и затворил вратата. Корабът се издигнал с пламъци, после изведнъж станал голям колкото цялото небе и изчезнал. Да, вероятно Джони има право, някакво светлинно явление. Но не летеше като нашите кораби, нито пък се бе телепортирал. Едва ли е психлоски, особено като се има пред вид МАЛКОТО човече.

Джони се замисли. Друга чужда раса? Дали се интересуваха от Земята, след като психлосите не са вече тук?

Погледна към езерото, зачуден какви ли могат да бъдат. Бурята се развихряше.

Добре де, каквото и да бе това, Стормълонг каза, че не заради него е тук. Бръкна в куфарче, където обикновено си носеше картите.

— Писмо от Кер — каза Стормълонг. — Каза ми да ти го донеса лично и да внимавам в никакъв случай да не попадне в чужди ръце. Длъжник съм му и той каза, че ако не го получиш, всичко пропада. Ето го.

4

Джони огледа плика. Бе от хартия, която използваха за опаковки на противотоплинни щитове. Единственният надпис върху плика бе: „УЖАСНА ТАЙНА“. Повдигна го срещу светлината, която с приближаването на бурята ставаше все по-оскъдна. Не се виждаха някакви експлозиви. Отвори го. Да, почеркът бе на Кер. Полуграмотните завъртулки и ченгелчета може и да изписваха грешно психлоската азбука, но във всеки случай изразяваха правилно представата на Кер за нея. Извади целия лист и зачете: