Читать «Бойно поле Земя II» онлайн - страница 129

— Как така изчезнал? — попита Джони.

Ами точно това е. Блъснал се в твърд предмет, но него го нямало. И то високо в небето, обърни внимание. Голям колкото небето, но го нямало. Ето, снимките от екраните бяха в раницата му.

Джони ги разгледа. Приличаше на сфера, опасана с пръстен. Никога не бе виждал подобен космически кораб. Нито бе чувал за такъв. Наистина изглеждаше огромен. В ъгъла на снимката се виждаха Оркни Айлъндс. Корабът сякаш се простираше от средата на Шотландия до Оркни. На втората снимка се виждаше как той обгръща бойния самолет, от който бяха правени снимките, а на третата вече го НЯМАШЕ.

— Ето, корабът го няма — каза Стормълонг.

— Скоростта на светлината — изведнъж Джони си спомни за нещо, което бе чел в старите книги на хората. — Може би се движи по-бързо от светлината. Оставило е образа след себе си. Само предполагам, но съм чел, че ако нещо се движи с по-голяма скорост от скоростта на светлината, може да изглежда голямо като Вселената. Пише го в някакви книги по ядрена физика. Не ми бяха особено ясни.

— Ами може и точно така да е — каза Стормълонг. — Защото старицата каза, че не изглеждало толкова голямо.

Старицата?

Ето какво станало. Като преодолял уплахата си, върнал записите от екраните. Забелязал го в последния момент — кой знае, бил е уморен от дългия полет, освен това напоследък не му се събирал много сън заради кадетите, трудно завършват, а пилотите са страшно претоварени и страшно се нуждаят от попълнения.

Като върнал записа, появила се малка следа, водеща началото си от някаква ферма на запад от Кинлохбърви. Това било едно малко местенце на северозападния бряг на Шотландия. Насочил се натам и очаквал да намери следи от нападение, разрушения.

Но открил само едно обгоряло място сред скалите — фермата се издигала почти само сред скали — и понеже всичко било спокойно, приземил се близо до къщата.

От вътре излязла някаква старица, поласкана от двете небесни посещения в един ден, при положение, че обикновено месеци наред не виждала жива душа. Поканила го и му поднесла билков чай. Показала му ново, блестящо джобно ножче.

— Джобно ножче ли? — попита Джони. Тихият и обикновен норвежо-шотландец явно не бързаше да стигне до същността.

Ами да. Бяха виждали подобни ножчета в разрушените градове, Джони сигурно си спомняше. Сгъваха се сами. Само дето това бе много лъскаво. Ето, сега следваше най-важното.

И тъй, старицата му разказала как тъкмо си решела старото куче отпред пред къщата и изведнъж едва не си изкарала ума. Точно зад гърба й стоял дребен сив човек. А зад него била паркирана голяма сива сфера с кръг около нея, точно където тя си вързвала кравата. Искал е да й изкара акъла, споделила старицата, приближил се без никакъв шум. Само чула някакъв вятър.