Читать «Бойно поле Земя II» онлайн
Л. Рон Хабърд
Л. Рон Хабърд
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
1
2
3
4
5
6
7
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
1
2
3
4
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
1
2
3
4
5
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
1
2
3
4
5
6
7
8
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
1
2
3
4
5
6
7
8
9
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
1
2
3
4
5
6
7
8
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
1
2
3
4
5
6
7
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
1
2
3
4
5
info
Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя II
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
1
Едно по едно, повтаряше си Джони. Не трябва да се бърза, всяко нещо с времето си. Бе прочел това в една книга от библиотеката на хората. Ровеше се да намери има ли начин за лечение срещу облъчване с радиация и действително откри. Попадна и на една книга със съвети как да се действа при паника. Човек се паникьосва, когато много неща се струпат наведнъж. Точно такава бе сегашната ситуация: бомбардировачът, възможността за контраатака на психлосите, все още неясния изход от битката в лагера. Досега нямаше никаква информация дали са успели нападенията над другите мини. Човек лесно можеше да се обърка, да сгреши, дори да изпадне в паника. Спокойно, едно по едно.
Дансър лудо препускаше на юг. Грешка — така лесно може да се изтощи. Започна да редува галоп с тръс. Дишането му се подобри. Свечеряваше се, а едно глупаво препъване можеше да прати всичко по дяволите. Галоп, тръс, галоп, тръс. Двайсет мили. Ще успеят.
В джоба си носеше миньорско радио, малко за психлоските стандарти. Като изминаха десет мили, направи опит да се свърже с Гленканън, пилота на Тор. Говореше в микрофона, без да спира да язди.
На единайсетата миля се чу гласът на Гленканън:
— Ти ли си, Мактайлър? — звучеше отпаднало.
— Виждаш ли препускащ кон? — попита Джони.
След дълга пауза се чу:
— Да, намираш се на около три мили североизточно от мен. Хвана ли Търл?
— Да, в момента е здраво завързан.
Последва мълчание и кратък, насечен смях. Гленканън определено вече не звучеше толкова напрегнат:
— Какви планове е кроял?
Дълга история. Сега нямаше време. Трябва да запази спокойствие. Каза само:
— Момичетата са в безопасност. Тор е ранен, но ще се оправи.
Отсреща се чу въздишка на облекчение.
— Можеш ли да пилотираш? — попита Джони.
Пауза.
— Ребрата ми малко са хлътнали и глезенът ми е изкълчен, затова още не съм стигнал до лагера. Но разбира се, мога да пилотирам.
— Продължавай към лагера. Имай готовност да дадеш светлинен сигнал. Ще ти изпратя кола. Ще им трябва въздушно прикритие.
— Имам с какво да светна. Съжалявам за станалото.
— Вината е моя — каза Джони. — Успех.
Дансър ту галопираше, ту яздеше в тръс. Спокойно, положението не е тъй безнадеждно. Имаха шанс да спечелят битката, планът им бе добър. Бяха се разбрали да не вдигат във въздуха цялата мина. Историкът държеше да бъде запазена библиотеката, а на Ангъс му бе нужна работилницата. Явно не бяха стреляли с радиоактивни куршуми по куполите. Като се изключат бомбардировача и придружаващия го самолет, все още контролираха въздушното пространство. Джони приближи на пет мили и половина и опита да се свърже по предавателя с Робърт Лисицата. Надяваше се, че някой поддържа връзка на тези честоти. За негова изненада му отговори учителят, който заедно с историка, свещеника и възрастните жени трябваше да стои настрана от битката. След малко се обади Робърт Лисицата, явно облекчен: