Читать «По непознати пътеки» онлайн - страница 99

Като стигнах там, заварих конете, наистина, но не Квимбо. Да викам, не биваше в никой случай. И понеже не допусках да е напуснал лекомислено бивака, последвах отпечатъците, които кракът му беше оставил. Те водеха покрай периферията на гората срещуположно на посоката, от която бях дошъл, и следователно съвпадаха с възнамерявания от мен път. След известно време тръгнаха навътре в гората и се събраха там с една широка диря, която свършваше при една открита площ, възникнала от бурелом. Тук лежеше един отряд от напълно екипирани зулуси; преброих двадесет и четири. По средата им седеше Сикукуни. Конете им бяха вързани наоколо за стеблата на ниския буш, избуял между повалените дървета.

Там, където лежах, надзъртайки през клоните, една единична следа водеше покрай поляната нанякъде. От Квимбо ли произхождаше, или бе оставена от някого от враговете, който при връщането си можеше лесно да ме открие? Трябваше да я прегледам и аз я последвах бързо, но предпазливо.

Още след броени крачки тя се сля с една друга диря, отвеждайки заедно с нея в перпендикулярно направление от поляната. Понеже не долавях пред себе си ни най-малък шум, аз се изправих от дълбоко приведената досега стойка и закрачих по-бързо напред. След известно време дирите отново се разделиха. Коя да последвам? Прегледах и двете. Едната произхождаше от боси крака, а другата — от грамадни обуща или ботуши. Англичанинът ли беше наблизо? От него по-малко можех да се опасявам и поради това се насочих по първата диря.

Едва направил дузина крачки, съгледах два голи кафяви крака, които се издаваха иззад дебелия ствол на едно дърво. Тези навътре израсли ъгловати мускули на прасците ми бяха познати, те не можеха да принадлежат на никого другиго освен на моя «добър, красив, храбър Квимбо». Пристъпих по-близо — не съвсем тихо, а доловимо за него, за да не го изплаша и подтикна с това към някоя непредпазливост. И краката действително веднага се раздвижиха, тялото, на което принадлежаха, се подаде бързо иззад стеблото, две очи се насочиха към мен и ето че кафърът застана пред мен с приканващ предпазливост поглед.

— Ох, ох, минхер, познават кой съм там! — прошепна той с отправено към дърйетата движение на ръката.

— Англичанинът?

— Минхер знаят? Кой казал на минхер, че Англия тук?

— Видях следите му. Ти защо напусна конете?

— Ох, ох, минхер съм не зъл, съм не гневен на Квимбо! Квимбо чул търчат кон, Квимбо внимават и виждат кон, кой са отскубнал, и зулу, кой хващат кон. Квимбо търчат подир кон и зулу и идват на място, къде съм Сикукуни с много воин и Англия. Тогава стават Англия и отиват в гора. Квимбо търчат подир и сега идват също минхер.

Разказът беше достатъчен да ми изясни ситуацията. Аз пристъпих малко напред и съгледах англичанина, който се беше отдалечил навярно само за да се отърве за известно време от всепроникващата лоена миризма на кафрите, защото лежеше без всякакво занимание на земята и зяпаше висящите над него клони. Сега взех едно бързо решение. Пипнех ли англичанина, то се подхвърлях, наистина, на опасността, тъкмо с това да издам нашето присъствие, но ако ми се удадеше да прикрия следите ни, то неговото изчезване много вероятно щеше да накара зулусите да го търсят целия ден, с което щях да спечеля необходимото време да предупредя бурите. А пък и нали знаех, че кафрите далеч не са такива следотърсачи, както исконните жители на Северна Америка. Относно пристигането на оръжейния транспорт изчезването на англичанина не можеше да има никакво влияние. Ето защо не му се мислих дълго, а се промъкнах непосредствено до него, и после се изправих пред очите му с ножа в ръка.