Читать «По непознати пътеки» онлайн
Карл Май
Annotation
«По непознати пътеки» писателят ни води из целия свят от палатките на лапландците до северноамериканските индианци.
Отново с нас са Винету и Поразяващата ръка.
Карл Май
Сквернителят
1. Олд Кърсинг-Драй
2. В бивака на пай-юта
3. Съд
Близард
Талисманът
Кафърския гроб
1. На черния континент
2. Сикукуни
3. При бурите
4. Бурът ван хет Рур
info
notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
31
32
33
34
35
36
37
38
39
40
41
42
43
44
45
46
47
48
49
50
51
52
53
54
55
56
57
58
59
60
61
62
63
64
65
66
67
68
69
70
71
72
73
74
75
76
77
78
79
80
81
82
83
84
85
86
87
88
89
90
91
92
93
94
95
96
97
98
99
100
101
Карл Май
По непознати пътеки
Сквернителят
1. Олд Кърсинг-Драй
Докато се подготвям да разкажа следния случай, няма как да не се сетя за едно събитие от моето детство, което и до днес е така ясно в паметта ми, сякаш съм го преживял едва вчера.
Ние стояхме, пет или шест момчета, на пазарния площад в родния ми град и зяпахме един каруцар, чиито коне не можеха да потеглят с тежката кола. Той дълго време ги шиба напразно и накрая, увлечен от гнева си, избълва едно проклятие, което придружи с такива здрави удари, че конете издърпаха товара през препятствието. «Е, да, когато вече нищо не помага, едно „гръм и мълния“ свършва работа» — ухили се той и продължи пътя си. Околностоящите се разсмяха заедно с него, а ние хлапетата така се впечатлихме от ругатнята, че тутакси я включихме най-ревностно в играта. Известно време се «гръм-и-мълниеросваше» с истинско блаженство, докато баща ми го чу и ми даде от прозореца онзи познат знак, който на мига ме поставяше в едно крайно меланхолично настроение. Така и този път, и то не без причина, защото трябваше да изкупя употребата на ругатнята с това, че не получих обяд и с много угнетителни чувства трябваше да наблюдавам как се услажда тлъстият сутляш на братята и сестрите ми. Това твърде недоброволно лишение ми причини толкова болка, че аз взех твърдото решение никога вече да не казвам «гръм и мълния». Похвалното ми намерение бе затвърдено още повече от това, че след трапезата моята достопочтена, по онова време седемдесетгодишна баба, ме отведе настрани и така енергично ми изтри устата с едно грубо спарче, че бистра вода потече от очите ми.
«Пфу, пфу! — казваше същевременно. — Който ругае, мърси устата си и трябва порядъчно да я изтърка. Отбележи си го и никога не го върши пак, ако искаш да останеш мой любимец!»
Ако искам да бъда откровен, то трябва да призная, че това «изтъркване» ми оказа едно още по-голямо въздействие от лишаването от храна, защото каквото баба кажеше, за мен то бе по-свято от всяка друга дума. Та аз се оттеглих значи в едно тихо кътче, за да продължа със собствена ръка очищението на устните, и при тая процедура ми дойде на ума, че аз нали не бях единственият, който бе ругал. Следствие на това влязох в тайно владение на споменатото спарче и се измъкнах да събера всички съвиноновници. Когато това ми се удаде, аз им разясних на каква съдба биха се подхвърлили при дадените обстоятелства и ги отведох при голямата чешма с поилото, дето се намираше от горната страна на пазара. Там ние се отдадохме на «изтъкването» с такова пламенно усърдие, че водата се стичаше по краката ни и трябваше да се излегнем на слънце, за да изсъхнем.
