Читать «Вероника решава да умре» онлайн - страница 62

— Какво искаш тогава?

Сестрата влезе, носейки инжекция. Д-р Игор й даде знак с глава; тя внимателно запретна ръкава на пуловера й.

— Колко време ми остава? — попита пак Вероника, докато сестрата й биеше инжекцията.

— Едно денонощие. Може би и по-малко.

Тя наведе очи и прехапа устни, но успя да се овладее.

— Искам да ви помоля за две неща. Първото е да ми изпишете лекарство, инжекция или каквото и да е, само да ме държи будна, за да използвам всяка минута от живота си. Много ми се спи, но не искам да спя повече, имам много работа — неща, които винаги съм отлагала за в бъдеще, когато смятах, че животът е вечен. Неща, към които бях загубила интерес, когато започнах да мисля, че не си струва да живея.

— Каква е втората ти молба?

— Да изляза оттук и да умра вън от „Вилет“. Трябва да се изкача до замъка на Любляна, който е толкова стар, а никога не бях изпитвала желание да го видя отблизо. Трябва да поговоря с жената, която през зимата продава кестени, а през пролетта — цветя; толкова пъти сме се срещали, а никога не съм я питала как е. Искам да се разходя в снега без палто, да ми стане много, много студено, защото винаги съм ходила навлечена от страх да не настина. И накрая, д-р Игор, искам дъждът да намокри лицето ми, да се усмихна на всички мъже, които ми харесат, да пия кафе с всеки, който ме покани. Трябва да целуна майка си, да й кажа, че я обичам, да си поплача в прегръдките й, без да се срамувам, че издавам чувствата си, защото винаги съм ги изпитвала, но съм ги крила. Може би ще вляза в църквата, ще погледам стенописите, които никога нищо не са означавали за мен, и най-сетне ще открия нещо в тях. Ако някой интересен мъж ме покани на заведение, ще приема и ще танцувам цяла нощ, докато падна от умора. После ще легна с него, но не така, както съм го правила с другите — или се опитвах да се сдържам, или се преструвах. Искам да се отдам на един мъж, на града, на живота и накрая — на смъртта.

* * *

Когато Вероника спря да говори, настъпи тежко мълчание. Лекар и пациент се гледаха в очите, погълнати, разсеяни може би от многото възможности, които едно денонощие предоставяше.

— Бих могъл да ти изпиша стимуланти, но не ти ги препоръчвам — каза накрая д-р Игор. — Те ще прогонят съня, но също така и вътрешното ти спокойствие, а то ще ти трябва, за да изживееш всичко това.

Вероника се почувства зле; всеки път, когато й слагаха тази инжекция, й прилошаваше.

— Пребледняла си. Може би ще е най-добре да си легнеш, а утре пак ще разговаряме.

На Вероника отново й се доплака, но и този път успя да се овладее.

— Няма да има утре и вие го знаете. Уморена съм, д-р Игор, много съм уморена. Затова ви поисках лекарствата. Цяла нощ не съм спала, разкъсвана между отчаянието и примирението. Бих могла да получа нов пристъп на страх, както стана вчера, но какъв е смисълът? Щом имам само още едно денонощие живот и толкова неща, които да свърша, реших, че ще е най-добре да не се поддавам на отчаянието. Моля ви, д-р Игор, позволете ми да изживея малкото време, което ми остава — и двамата знаем, че утре може да е късно.