Читать «Вероника решава да умре» онлайн - страница 58

— Изморена съм, Едуард. Имам нужда от сън.

Би искала да продължи да свири за него, да извади от притъпената си от лекарствата памет всички сонати, реквиеми и адажиа, които знаеше, защото той умееше да се възхищава, без да е твърде взискателен. Но тялото й не издържаше повече.

Той беше толкова красив! Ако можеше да излезе поне за малко от своя свят и да погледне на нея като на жена, то тогава последните й нощи на тая земя щяха да бъдат най-хубавите в живота й, защото единствено Едуард разбираше, че Вероника е артистка. С този мъж бе създала връзка, каквато никога по-рано не бе имала — посредством чистата емоция на една соната или един менует. Едуард бе идеалният мъж. Чувствителен, възпитан, той бе разрушил един скучен свят, за да го създаде отново в главата си, този път с други цветове, персонажи, истории. И в този нов свят влизаше и една жена, пиано и луна, която продължаваше да се пълни.

— Бих могла да се влюбя в теб, да ти дам всичко от себе си — каза му тя, знаейки, че той не може да я разбере. — Ти искаш от мен само малко музика, ала аз съм много повече от това, което мислех, че съм, и бих желала да споделя други неща, които осъзнах.

Едуард се усмихна. Дали бе разбрал? Вероника се изплаши — в учебника за добри маниери пишеше, че не трябва да се говори за любов по толкова директен начин и никога с мъж, когото е виждала само няколко пъти. Но реши да продължи, защото нямаше какво да губи.

— Ти си единственият мъж на земята, в когото мога да се влюбя, Едуард. И то само защото няма да чувстваш липсата ми, когато умра. Не знам какво изпитва един шизофреник, но едва ли е мъка по някого. Може би в началото ще те учудва това, че нощем няма да има музика, но винаги когато изгрее луната, ще се намери някой, който да свири сонати, особено в санаториум като този — нали всички ние сме „лунатици“.

Не знаеше каква е връзката между лудите и луната, но сигурно бе много силна, след като използваха подобна дума, с която да назовават душевно болните.

— И аз няма да чувствам липсата ти, Едуард, защото ще съм мъртва, далеч оттук. И тъй като не се страхувам, че ще те изгубя, а и ми е все едно какво ще си помислиш за мен, днес свирих за теб като влюбена жена. Беше чудесно! Това бе най-хубавият момент от живота ми!

Погледна Мари, която все още бе навън. Спомни си думите й. И пак се обърна към младежа пред нея. Вероника си съблече пуловера и се приближи до Едуард — ако трябва да направи нещо, то нека бъде сега. Мари няма да издържи дълго вън на студа и скоро ще влезе в салона.

Той отстъпи. Въпросът в очите му бе друг: кога ще се върне на пианото? Кога ще изсвири някоя нова мелодия, за да изпълни душата му със същите цветове, страдания, болки и радости, вдъхновявали онези луди композитори, чиито творби се слушат от толкова поколения?

— Жената, която е вън, ми каза: „Мастурбирай. Узнай докъде искаш да достигнеш.“ Дали ще мога да отида по-далеч оттам, докъдето винаги съм достигала?

Тя го хвана за ръка и поиска да го отведе до дивана, но Едуард любезно се възпротиви. Предпочиташе да стои прав там, където е, до пианото, очаквайки търпеливо тя да засвири отново.