Читать «Вероника решава да умре» онлайн - страница 56

След като чу това. Мари избухна в плач — напоследък често го правеше по най-дребен повод.

Съдружникът й изчака тя да се успокои. Като добър адвокат не я попита за нищо: знаеше, че има по-голям шанс да получи отговор с мълчанието си, отколкото с въпрос.

Така и стана. Мари му разказа всичко — от случилото се в киното до последните си истерични пристъпи пред мъжа си, който толкова й помагаше.

— Луда съм — каза тя.

— Това е една от вероятностите — отвърна той с вид на човек, който всичко разбира, но и с нежност в гласа. — В този случай можеш да направиш две неща: или да се лекуваш, или да продължаваш да боледуваш.

— Няма лечение за това, което чувствам. Запазила съм напълно умствените си способности и съм напрегната, защото това положение трае вече твърде дълго. Нямам класическите симптоми на лудостта, като например самоизключваме от действителността, дезинтересираност, неконтролируема агресивност. Само страх.

— Всички луди твърдят, че са нормални.

Двамата се разсмяха и тя направи още чай. Разговаряха за времето, за успеха на словенската независимост, за напрежението, възникнало понастоящем между Хърватия и Югославия. Мари по цял ден гледаше телевизия и бе много добре информирана за всичко.

Преди да се сбогува, съдружникът й отново се върна към предишната тема.

— В града наскоро са открили нов санаториум — каза той. — С чужди капитали, а лечението наистина е първокласно.

— Лечение на какво?

— Да го наречем психично разстройство. А прекаленият страх е вид психично разстройство.

Мари обеща да размисли, но не взе никакво решение в тази насока. Паническите пристъпи продължиха още един месец и накрая тя разбра, че не само личният й живот, но и бракът й е на път да се провали. Поиска отново да й изпишат успокоителни и се осмели да излезе от къщи — за втори път през последните шейсет дни.

Взе такси и отиде до новия санаториум. По пътя шофьорът я попита на свиждане ли отива.

— Казват, че бил много луксозен, но лудите много буйствали и им прилагали шокова терапия.

— Да, на свиждане отивам — отвърна Мари.

Достатъчен бе само едночасов разговор и двумесечните страдания на Мари приключиха. Директорът на болничното заведение — висок мъж с боядисана черна коса — обясни, че се касае за поредния случай на панически синдром, болест, която отскоро фигурира в аналите на световната психиатрия.

— Това не означава, че болестта е нова — обясни той, стараейки се да бъде добре разбран. — Но засегнатите от нея хора я крият от страх да не ги помислят за луди. Става дума за нарушаване на химичния баланс в организма, какъвто е случаят с депресията.

Д-р Игор й написа рецепта и я посъветва да се прибере вкъщи.

— Не искам да се прибирам сега — отвърна Мари. — Въпреки всичко, което ми казахте, няма да имам смелостта да изляза на улицата. Бракът ми се превърна в ад, трябва да оставя съпруга си да се съвземе след тези месеци, през които се грижеше за мен.

И както ставаше в подобни случаи — нали акционерите искаха санаториумът да функционира с пълен капацитет, — д-р Игор се съгласи да я хоспитализира, давайки обаче да се разбере, че не е необходимо. Мари вземаше предписаните лекарства, получаваше психологична подкрепа и симптомите намаляха, а накрая съвсем изчезнаха.