Читать «Стражите! Стражите!» онлайн - страница 24

— Аз, ъ-ъ, не разбирам много добре… — започна крадецът.

— Любопитен избор на цели. — Патрицият вдигна лист хартия. — Например, една кристална топка, притежание на гадателка от Чистата Улица. Малък орнамент от храма на Офлър-Богът-Крокодил. И т.н. Дреболии.

— Опасявам се, че наистина не знам… — започна старшият крадец. Патрицият се наведе напред.

— Сигурен ли си, че не е нелицензирана кражба? — попита той.⁷

— Веднага ще се погрижа! — запелтечи старшият крадец. — Можеш да разчиташ на това!

Патрицият го дари с мила усмивка.

— Сигурен съм, че мога — каза той. — Благодаря ти, че дойде да ме видиш. Не губи време да си тръгнеш.

Крадецът се заизмъква навън. Винаги ставаше така с Патриция, горчиво разсъждаваше той. Идваш при него с абсолютно основателно оплакване. А в следващия миг откриваш как се измъкваш заднешком, кланяйки се и огъвайки се, доволен, че просто си се отървал жив оттам. Трябва да му отдадеш дължимото на Патриция, съгласи се той недоволно. Иначе той изпращаше хора да си го вземат.

Когато си тръгна, Лорд Ветинари натисна малкото бронзово звънче, което викаше секретаря му. Името на човека, въпреки почерка му, беше Лупин Уанз. Той се появи, приготвил молив да пише.

Ето какво можеше да се каже за Лупин Уанз. Беше изтупан. Той винаги създаваше впечатлението, сякаш току-що са го довършили. Дори и косата му беше така пригладена и напомадена, че изглеждаше като че са я изрисували.

— Стражата явно има някакви проблеми с Гилдията на Крадците — каза Патрицият. — Ван Пю беше тук и твърдеше, че някой от Стражата го е арестувал.

— За какво, сър?

— За това, че е крадец, очевидно.

— Някой от Стражата? — попита секретарят.

— Знам. Но все пак, погрижи се.

Патрицият се усмихна сам на себе си.

Винаги беше трудно да проникнеш в идиосинкратичното чувство за хумор на Патриция, но видението на червендалестия, разлютен старши крадец не искаше да го остави.

Един от най-големите приноси на Патриция към надеждното функциониране на Анкх-Морпорк беше, още от ранните дни на неговото администриране, легализирането на древната Гилдия на Крадците. Престъплението винаги е било сред нас, разсъждаваше той, следователно, ако ще има престъпление, то поне нека бъде организирано.

И така, Гилдията беше насърчена да излезе от сенките и да си построи голяма „Сграда на Гилдията“, да заема мястото си по обществените банкети, както и да основе образователен институт с дневни курсове и сертификати от Града и Гилдията, и пр. В замяна на постепенното ограничаване на Стражата, тя се съгласи, опитвайки се да бъде лоялна, да държи нивото на престъпността до ниво, определяно всяка година. По този начин всеки можеше да планира отнапред, казваше Лорд Ветинари, и така бе отстранена част от несигурността заради хаоса, който представлява животът.

А след това, малко по-късно, Патрицият привика отново водещите крадци и им каза, о, между другото, има и още нещо. Какво беше то? О, да…

Аз знам кои сте вие, им рече той. Знам къде живеете. Знам какви коне яздите. Знам къде жените ви си правят прическите. Знам къде сладичките ви дечица, на колко станаха вече, божичко, как лети времето, знам къде си играят те. Така че няма да забравите за какво се бяхме споразумели, нали така? И им се усмихна.